I shuffle around
The tectonic plates in my chest*
Романът на Петър Денчев (изд. 2019) е едно от произведенията на български автор, които се радват на немалка рецепция (по бърза проверка из търсещите машини, а и по общи впечатления из читателските и литературни кръгове).
Концентираран върху връзката между двама души, затворен в ума на единия от тях, текстът играе по времевата ос между началата, причините и зачатъците на една смърт във всичките ѝ проявления – душевна, връзкова, накрая и “естествена”, доколкото можем да я наречем такава. Обърнатият навътре поглед на разказвача не насища историята с ненужни детайли и допълнения, които всеки читател, в крайна сметка, може да си добави. Това прави текста стегнат, неотклоним от основия си прицел, към който непрестанно гравитира. Психологическото вникване не нищи нишка по нишка всяка подробност от обекта на вглеждане – любимият човек, претърпял/-ващ своего рода разпад на личността – разпад, чиито трусове отекват през целия роман и през цялото азово говорене на разказвача.
This eruption undoes stagnation
You didn’t know that I had it in me
Без излишно разнищване на емоционалния катаклизъм, тлеещ в ядрото на романа, Денчев повлича читателя към разпада на един живот, изследвайки различните проявления на това събитие. Казвам проявления, понеже в романа на няколко пъти се забелязва подобно репрезентиране на нещо невидимо чрез физическите му осъществявания. Казвайки това, трябва да отбележа, че малко по-абстрахираният подход на автора в никакъв случай не прави текста нечетивен, прекалено философски (не че в това има лошо, освен в маркетингов аспект) или твърде студено аналитичен. Главният пероснаж е човек с дълбока чувствителност, която се представя на читателя по сдържан и премерен начин. Приятно впечатление ми направи вещината, с която в романа са обиграни различни паралелни структури, навръзващи по ненатрапчив начин моменти от ежедневното битуване с по-съзерцателните модулации на вътрешния живот.
As fast as a fingernail grows
The Atlantic ridge drifts
To counteract distance
Особено фино е представено раздалечаването между главния герой и жена на живота му. Силно въздейства художественият разказ за постепенното изгубване на отстрешната личност, натрупването на разстояние, което в крайна сметка прераства в пропаст, а накрая и в бездна. Акумулирането на този разпад, на това раздалечаване, е анализирано почти с хладна прецизност, въпреки донякъде фрагментарния характер на представянето.
Романът, обаче, не се спира само върху разпада на една връзка/един живот. Темата за паметта и времето, за миналото и рецепцията му в настоящето, за продължаването също е засегната, макар че, според мен, не съвсем пълнокръвно. Преливането между темите ми се стори, че лишава в някаква степен романа от още по-наситена тежест, която според мен, можеше да засили и без това високата му литературна му стойност.
Текстът на “Малкия бог на земетръса” прави впечатление с отказа си от вплитане в локалната емоционална динамика. Въпреки че романът играе с някои реалии и конкретни географски места, тематиката и подходът към нея са извадени на достатъчно общочовешко ниво, за да надскочат затворения патос, често характерен за т. нар. малки литератури. От друга страна, в него липсват напъните за вписване в Европейския контекст, за модерност, за коректност, да кохерентност към съвременни моди, за преводимост дори. Не се усеща задушаващото предъвкване на едни и същи теми и пречупването през идеологически призми.
И това само печели.
*Всички цитати са от Björk Guðmundsdóttir, Mutual Core, Biophilia, 2011.