Историята навлиза в едно осиротяло семейство, чиито баща е починал. Именно фигурната на бащата – никъде заявена конкретно, сякаш задвижва цялата тъкан на текста около себе си, засмуквайки животите на малкото момче, майка му и моряка, за когото тя се жени. На фона на напрегнатата динамика между тримата стои морето, чиито тътен във фона наслоява усещането за дебнещите тъмни води – на несъзнаваното, на психиката изобщо, на миналото, което хем е невъзвратимо далеч, хем вечно присъстващо (като починалия баща). Миналото/морето тук не пуска хватката си и дори когато някои от героите иска да се изтръгне от него (майката и моряка, например), невидимите му ръце отново обвиват и придърпват – най-вече чрез тези, които никога не са го напускали (липсващата фигура на мъртвия баща сякаш се задвижва чрез и през групата момчета, които не могат да приемат новия живот и статут на моряк, вече пастрок на момчето и това неприемане насочва романа към зловещо премълчания край).
Юкио Мишима пише стегнато и отмерено, на места с изящен замах, който подчертава точния детайл в наративната архитектоника. Постройката на творбата е премерна и елегантна, без излишества, крехко хладна. Моментите на детайлно вглеждане – в ситуация, в някаква двойнствена опозиция, в труп, в еротизирано тяло, вибрират между натурализъм и непреки психоаналитични ескизи – динамика, която създава усещане за свежест в четенето и за тъмнееща дълбочина.
Подобно полюсно отношение се открива и в това, което авторовото око вижда, това, което разкрива и това, което, в крайна сметка, премълчава.
Кратък и изящен роман, носещ познатата хладна меланхолия от морето, но по един топъл, изключително не емоционален начин.
*
Две думи за заглавието. Оригиналното gogo no eikou (午後の曳航) се заиграва както с първата част, която означава залез и запад, така и с втората, която освен че значи теглене на кораб с въжета от брега, е и омонимна на думата за слава (пак eikou, но с други канджи-радикали: 栄光). Впрочем, това се споменава и в предговора, който освен че представя автора и творчеството му, говори и за преводача, комуто дължим познаването на немалко японски автори на български – Дора Барова (1948–2018).