Румънската поетеса Ана Бландиана (1942) е познато име на българския читател. Нейни стихове са излизали у нас в преводи на на Румяна Л. Станчева („Сън в съня“, 1986, „Коридори с огледала“, 2005, „Отлив на мисълта. Нови стихотворения“, 2010), на чиито труд главно дължим познанството си с авторката, и на Огнян Стамболиев; публикуван е и един от романите („Чекмеджето с аплодисменти“, 1999), както и част от есеистиката ѝ ( в „Коридори с огледала) отново преведени от Р. Станчева.
В представяната книга са събрани два нейни прозаични цикъла – „Четирите годишни времена“ (1974) и „Проекти за миналото“ (1982). Заглавието на българското издание, обаче, много ясно подготвя читателя за това, с което му предстои да се срещне. „Имитация на кошмар“ е един от последните разкази в изданието, но атмосферата и характерът му пропиват в цялата книга.
Съществуват толкова видове фантастично, та не е учудващо, че някои от тях могат да понякога да минат за реалност. Самата реалност от време на време разширява арогантно границите си и тогава зоните на напрежение остават – за години, за десетилетия и дори за цели векове – двусмислени, с несигурна принадлежност. („Черквата призрак“)
Бландиана гради монохромни светове на кондензирано аз-повествование, в което авторовият глас поетизира лутането из абсурдните коридори и затънтени причинно-следствени улици на реалността. Ониричният похват в строенето на художествения свят размива наративните пътеки в отделните разкази, но и създава усещането за проточено сякаш безцелно вървене, за монотонно говорене сам на себе си. Проницателното свръхестествено взиране отвъд видимите структури на реалността е на места съвсем на границата на поезията в проза, готова да се откаже от всякакво разказване за сметка на охудожественото преживяване на дадена ситуация или наблюдение. В прозата ѝ могат да се доловят повеи от магическия реализъм, от наситения до чудовищност свят на Шулц, от абсурдната беизходност на Кафка, от размитата със сензитивните възприятия действителност на Блехер. Ана Бландиана споделя в някаква степен близост със споменатите автори, без да преповтаря напълно нито един от световете им. Прозата ѝ се родее с поетизираното, донякъде нелинейно възприемане на реалността, с обговарянето ѝ на ръба на логическите конструкти. Нейните щрихи са по-нежни, разказът е по-разтегнат в спокойно разливане, макар кошмарното сякаш да дебне между редовете, то никога не се проявява напълно.
Усещането за кошмар са подсилва от особено типични за сънищния свят проявления, лутания, внушения за лабиринти, цикличности, които обаче са така умело преплетени с движенията на реалността, че границата между двете ако не условна е поне под въпрос. Въпреки това, обаче, историческата действителност присъства в някои от произведенията, макар и с наметката на сънното. Кошмарите на политическия режим се отъждествяват с кошмарите в сънуваните/живените истории. Тук и тънкото внушение, че има моменти в личната и световната история, които са толкова отвъд разума, че не мога да се възприемат по друг начин освен като еманация на самото Ирационално – като сън, и при това не особено приятен.
„Винаги ми е липсвало това, което обикновено се нарича памет, онази способност да регистрираш безразборно всичко, онова постоянно внимание, което позволява да можеш да си спомниш след десет години баналното изречение, произнесено от седящия до тебе на масата между първото и второто ястие. Никога не присъствам изцяло някъде и затова, дори и на самото място да успявам да се включа в разговора, все едно наистина участвам, няколко часа по-късно вече не мога да повторя каквото и да било, даже ми е нужно усилие, за да си спомня, че е съществувал разговор. Онова, което ми остава от случилото се, е някакво откроило се усещане, определено състояние на духа, някакъв цвят, който невинаги съответства на действителността, не подхожда истински на ситуацията, освен рядко, субективното ми впечатление произволно се наслагва върху обективната реалност.“ (Параклисът с пеперуди)
Времето в разказите се развива бавно, ако изобщо говорим за протичане. То по-скоро протича не поради същността си и заложеното в себе си движение, а повече поради бавния напредък на историята, воден от някаква логика на събитията. Често обаче задвижващият механизъм е разказвачът – винаги в първо лице, сякаш авторката присъства навсякъде и хем сътворява световете на отделните истории, хем и сякаш те я сътворяват и сънуват.
Тази двойствена игра между границата на сътворяващия и сътвореното, между измисленото и действителното, между и-реалността като просто друга степен на действителността, съпътства целия сборник с разкази и превръща прозата на Бландиана в наситено литературно преживяване от най-висок порядък
Ана Бландиана, Имитация на кошмар, прев. Румяна Л. Станчева, изд. Панорама, 2019. Корица и оформление – Капка Кънева.
Текстът е публикуван за първи път в сп. Панорама, 2019-2020/1.