Понякога, в най-голямата жега, с котешка стъпка се прехвърлях през прозореца и отивах да легна близо до морето. Разполагах се на плажа като на огромно меко легло и разтварях нозете си към пасатите и лунната светлина: скоро свежите ръце на пълния прилив идваха да почешат стъпалата ми с воднистите си пръсти.
Беше неизречимо хубаво. С бегъл поглед можех да държа под око къщата, чиито прозорец оставих едва подпрян; просто от предразсъдък. Никой нямаше да ни стори зло. Обичаха ни на острова и привързаността на тази бедна общност се изразяваше непрекъснато в прясна риба, кошници кашу, торби с манго. И скоро се изгубих в това сладко объркване от шумовете… шепотът на покачващия се прилив, сухо листо бадем, носено от вятъра, шумът от скачаща риба, кларнетът на приятеля ми Аугущу, туберкулозен и безсънен, свирещ сам задъхани валсове в далечината. Бризът влизаше в мен през панталоните, надуваше ми ризата откъм гърдите, ласкаеше ми подмишниците, оставях пясъка да бяга между пръстите ми без да знам още, че това е начин да се скъсява времето. Но времето все още не съществуваше за мен; или просто съществуваше в това, което беше винаги живо, никога мъртво или безполезно.
Когато нямаше луна, беше още по-красиво и мистериозно. Понеже, с по-продължително взиране, нощното небе разкриваше малко по малко всичките си звезди, дори и най-скритите, и черният свод се оказваше пъплещ със светлинки, сякаш всички светулки на света блестяха по най-вишната сфера. После ставаше така, че небето се приближаваше и успявах да различа рисунъка на галактиките и падащите звезди се забързваха като луди към мен с разпуснати коси и накрая изгасваха в огромното мълчание на Безкрая. И имаше такова множество премигващи звезди, че, мисля, понякога ми се струваше, че чувам детската глъч от гласовете им. И скоро се връщаше морето с островното си вълнение, и риба се обръщаше наблизо, и куче лаеше, и сухо листо бадем се носеше от вятъра, и се чуваше кашлицата на Аугущу далече, далече. Гледах къщата, нямаше никого, родителите ми спяха, сестрите ми спяха, малкият ми брат спеше най-много от всички. Беше неизречимо хубаво.
Случваше се да заспивам без да спя, в полусъзнание за милувките на вятъра и водата по лицето и стъпалата ми. Тогава от Безкрайното ми идваше толкова огромен мир и такова чувство за поезия, че се предавах не на звук, който нямаше звук пред Безкрайността, а на една непринуденост в сълзи, което в крайна сметка ме отскубваше от мен самия. И аз тръгвах, летливо нещо, след вкуса на ветровете, които ме вдигаха към онова море от звезди, без форма и тяло, докато чувах шушукането на вълните, които идваха да изсъхват върху нозете ми.
Но, – как да го кажа? – случваше се все в тези моменти на опасно отпускане, на мистично предаване, зората да ми идва на помощ. Всъщност истината е, че, внезапно, усещах студената ѝ ръка на главата си и се събуждах от екстаза си. Отварях очи и там стоеше тя върху успокоеното море, с големите си бели очи, безшумните си криле и розовоцветните си гърди, гледаща ме с бледа усмивка, която малко по малко щеше да размъти нощта в пепел. И ставах, отърсвах пясъка от тялото си, давах целувка за добро утро по лицето, което ми предоставяше, прехвърлях се отново през прозореца, минавах през къщата с котешка стъпка и отивах да спя право в леглото си, с вкус на студ в устата си.
Преводът е публикуван за първи път в списание Текстил, бр. 2, юни 2020.