Романът на нобеловата лауреатка за литература, вече добре позната у нас, разгръща потенциала си на няколко нива.
От една страна, читателят може да се пусне по криминалната нишка и да изчете историята като разказ за видимо навързаните убийства в едно планинско местенце някъде в Полша и опитите на една жена да си ги обясни посредстом дълбоко сетивното и някак органичното си отношение към света, неразривно свързани с опитите й да го удържи в някаква идейна рамка. Дори няма нужда да се задълбава, че планини в Полша има единствено в южната част, почти на границата с Чехия и всъщност тази гранична и възвишена зона напряга полскостта поне с две свои характеристики – извисеността над иначе везедесъщата равнинност (Полша или Polska не носи това име току-така; отделно че тази равнинност се свързва и с определена скука, нищо особено не ставав равнината, затова на планините се гледа по-особено) и преходната си граничност с Чехия – може би единственият друг, който за Полша е някак си исторически поносим, по съседски подигравателно трактован, но поне не-враг.
Историята на мистериозните убийства е увлекателна; сякаш през патерицата на кримката писателите намират вход до кръгове читатели, които иначе не биха понесли леко дозите внушения и философия, дозите литературна игра, с които романът е оплетен. В това отношение майстроското перо на писателката е забележително с обиграността си в различните прозаични „поджанрове“ (ползвам този термин, ако може изобщо да го наречем така, свободно и без претенция за теоретична дълбочина). Олга Токарчук обича да засяга болезнени теми за полското общество, някак по презумпция обобщавано като традиционно и католическо (все непрогресивни характеристики на фона на съвременната идейна парадигма).
В този роман писателката не пести словесните си и идейни побутвания, дори недиректни удари към инертното живеене в традиция, в идеологическа рамка, която вече почти не се преживява като лично постигане на някакво израстване, а като удобна патерица на конформизма. Традиционната полскост сякаш винаги стои на прицел на прозата на Токарчук, оттам и всичко свързано по един или друг начин с нея. Алтернативните маршрути на осмисляне, на вторичните пътеки на историята са обичан от нея топос.
Срещу традиционната католическа машина (понеже в романа тя е представена схематично и бездушно) се изправят обединените сили на Астрологията и клонки на някакъв краен еко-активизъм, който се опитва да се настани върху руините на дерелигионизираното европейско общество. Всъщност хуманизма на главната героиня, г-жа Душейко (няма да коментирам името и натовареността му, те са ясни), е сякаш един вид събирателен образ на онзи съвременен човек, търсещ да възстанови загубената връзка с природното, противопоставящ се на институлионаризираното човечество, вървящо към технократската си обездушевеност (и постхуманно безсмъртие?); търсене, което до такава степен отрича най-близкото минало и културните му парадигми, че сякаш се протяга към по-отдавнашните недра на езическа Европа, избирателно и комфортно забравяйки цената на живота в един такъв свят…
В по-литературен аспект романът се заиграва с неоромантизма, оплитайки природното в мрачните, но уютни земни недра и тренсцеденталната поезия на Уилям Блейк. Всъщност още заглавието, цитат от този поет, наслагва определено очакване у читателя. Не мога да подмина заклинателната ритмичност на думите, смисловото отключване на граничните места по линията на смъртта и живота.
Свръхестествената наситеност на историята може да остави впечатление за вид притча или приказка. Но при Токарчук нещата рядко остават дотам. Историята по естествен начин се връща в реалността – връщане, при което разумът си отдъхва, всичко е както трябва. Тази свръхестествена подплата напомня за метафизичните “вторични” (но всъщност основни) пластове в “Правек и други времена”, където историята се разгръща в по-мащабна историческа перспектива, а писателската мощ на Токарчук достига върхове, които не съм срещал още в другите й произведения (на този етап още не познавам Книгите на Яков, Księgi Jakubowe).
Освен тази питаеща мистерия: кой кара, какъв плуг и какви кости? През чии гробове се прокарва постеля за нов живот? Сигурен съм, че всеки ще разчете собствените си отговори, след словесния плуг на Токарчук.
Романът на Олга Токарчук и чудесният превод на Силвия Борисова се появяват у нас отново, в новия дом на полската писателка у нас – под шапката на изд. ICU. Пожелаваме си този дом да расте.