fbpx
Петко Симеонов: Пиле, змия, звяр и дюля

Книгата са Петко Симеонов, познат за мнозина, както се оказва, повече като политическа фигура, съчетава 4 новели. Всяка от тях се представя с една от думите в заглавието на сборника, освен това всеки от тези наглед несвързани физически обекти присъства в повествованието по някакъв особен начин. Историите, макар отделно самодостатъчни, така остават свързани в едно цяло, което диша и живее, движи се по някакъв органичен начин, внушаващ усещането за единно пространство, в което читателят е въведен.

Такъв особен начин, изобщо, се просмуква във всяка една от новелите – на ниво стила, разказване, история, персонажи. Реалността е пречупена през призмата на тънък абсурд, на едно почти приказно говорене – да, именно, говорене, понеже историите се изливат като не-писани, на което вероято дължат част от живината, с която стоят.

Четирите новели са ситуирани сякаш в едно общо пространство, съчетаващо елементите на определено народна атмосфера, с привтъкани нишки институционален абсурд, по-конкретно въплътен в конкретния момент на наместването на новата социалистическа власт. От тази перспектива историите са и исторически – миналото, за което говорят пълнокръвно се поднася като напълно непознато, обяснено, сякаш с бележки под линия за читател, който не познава тази реалност. Според мен майсторското оплитане на сюжетите, детайлите и хуморът, обаче правят текста възприемаем за всякакъв кръг от читатели, способни да се забавляват с нелогичното движение на човешкия живот, а и изобщо.

Тук ролята на авторовия глас, всеприсъстващо подканящ, увещаващ, търсещ разговор с читателя или просто намерил събеседника в купето на влака, който не желае да вземе думата и кима от възпитание, се превъплъщава в духа-водител из царството на сенките. Сенки, които обаче трудно могат да се възприемат като нещо отминало. Живостта, с която са написани, ги прави съвременно присъстващи. Сякаш, въпреки смяната на политическата парадигма, обществените и битови промени от времевото натрупване, хората от историите, като индивидуалности и като колектив някакъв, още са живи – вътре или наоколо.

Ще си позволя да завърша този отзив с една лична кратка история. На една снимка в дома на баба ми сме аз, има-няма едногодишен, тя и дядо. Снимката е черно бяла (щях да кажа “разбира се”, но всъщност, вече май не се разбира). По ръбовете й рамката е бяла и това придава едно много светло усещане на целия образ, а лекото избледняване се съчетава добре с преживяванията на лято, които този дом носи. Зад нас са бръшляните (?), преплетено облегнали се на оградата в двора на село (но вътрешната телена ограда, която отделя най-обитаемата част от останалия двор, в който са животните, градината и пр.). Бръшляните са гъсти и сивкави на снимката и на пръв поглед едва се вижда, че под портата към тази вътрешна част на двора, сред бръшляните, стои прабаба ми, майката на баба; така се слива в чернобелия фон, че човек трябва да се вгледа малко повече, за да я забележи. Широката й приветлива усмивка е първото, което се вижда от нея. Такава я и помня, с това излъчване на несломима ведрост, на живот.

Сякаш и с миналото така. И да не се вижда много много, си е там, във фона, гледа в гърба ни, докато сме се фокусирали в обектива на бъдещето. И се усмихва, може и да се посмее.

Back to Top