Колцина сме, не знам… Може би един, или пък двама, трима, евентуално четири, пет или пък нищо
Може би умноженото от пет пъти по пет хиляди, чиито останки напълниха дванайсет земи
Колцина, не знам… Само знам, че сме мнозина – отчаянието на безкрайния десятък
И че сме красиви богове, ала трагични.
Дойдохме отдалеч… Кой знае дали в съня на Бог не сме се появили като призраци
От огнените усти на вулканите или от сляпата орбита на изчезнали езера
Кой знае дали не сме се зародили тайнствено от земята, заздравяла огнено от битките
Или от корема на китовете – кой знае дали не сме излезли?
Дойдохме отдалеч – носим в себе си гордостта на ангела бунтовник
От което се създаде и се роди безграничният огън на най-висшето милосърдие
Носим в себе си гордостта да бъдем язви във вечното тяло на Йов
А не пурпур и злато в ефимерното тяло на Фараон.
Раждаме се от извора и дойдохме чисти като кръвни наследници
И също безформени понеже – о, роби! – няма красота в началата
Летяхме – Бог беше дал на недокосваемите ни форми крилото на доброто и крилото на злото
Събирайки душата от нещата заради чистото и заради усъвършенстването на вечния живот.
Раждаме се от извора и през епохите се скитаме като невидими семена през сърцето на света и на хората
Оставяме настрана от нас пространството като латентен спомен за предишния ни живот
Понеже пространството е мъртвото време – и пространството е паметта на поета
Както живото време е паметта на човека на земята.
Беше много преди врабчетата – още се въртяха във сферата песните на Бога
И още огромната Му сянка кръстосваше въздуха като осветлен фар…
Вече ни имаше… в Божия хаос се въртяхме като прах, пленник на световъртеж
Но откъде дойдохме ние и защо получихме такава привилегия?
И тогава Вечният извлече от празната музика творческата хармония
И от творческата хармония – реда на съществата, и от реда на съществата – любовта
И от любовта – смъртта, и от смъртта – времето, и от времето – страданието
И от страданието – съзерцанието, и от съзерцанието – нескончаемото спокойствие.
Пробягвахме като странни ларви баналната форма на звездите
Наблюдавахме всичко, чувахме всичко, запазвахме всичко
Като, не знам… Бяхме първото проявление на божествеността
Бяхме първото яйце, което се излюпва с гореща искра.
Живеем несъзнателното на епохите в докосващите обятия на циклоните
И зачатъците на плът по гръбнака, родени от луната
Наблюдаваме мистерията на явяването на Тропиците и Зодиака
И обширното напяване на затъмненията и сфинксовете.
Оставихме отдавна съзерцателното огледало на водите на реките в Еден
И видяхме, сред животните, човекът безумно да обладава женската върху поляната
Продължихме… И когато декурионът прободе гърдите на разпънатия Бог
Като пеперуди от кръв се появихме от откритата плът и отлетяхме към небесната любов
Колцина сме, не знам… Може би един, или пък двама, трима, евентуално четири, пет или пък нищо
Може би умноженото от пет пъти по пет хиляди, чиито останки напълниха дванайсет земи
Колцина, не знам… ние сме изгубеното съзвездие, което пътува и изпуска звезди
Ние сме изгубената звезда, която пътува, разтворена в светлина.
Рио де Жанейро, 1935
Източник на снимката: reddit.