Кржижановски: Спомени за бъдещето

По шевовете на времето и не-времето

– Тате, часовникът умря. Но аз не съм виновен.
Бащата се отърси от просъницата, прозина се и каза:
– Що за глупост. Да се умре не е толкова просто, успокой се, дете: повредил се е. Няма нищо, ще го поправим. Само момичетата плачат.
Тогава бъдещият повелител на времепротяжностите изтри с юмручета очите си и попита:
– А ако времето се повреди, и него ли ще поправим?
Бащата последва примера на стария часовник и замълча. 

Пътешествието, което Кржижановски предприема с читателите си, е сякаш в най-голяма степен нефизическо (но и най-физично) в този трети вече сборник с негови произведения, излизащ у нас (отново в превод на Даря Хараланова, изд. Аквариус). Вървим по познатите улици на сумрачния, сякаш опустял град – колкото модерен, толкова и чужд – наситен с остатъци от атмосферата на предвоенна Европа, още тогава губена, днес вече окончателно, отчужден и пустеещ град, затворен във всеки герой-разказ. Стъпките на текстовете отекват камерно, заглушават с особения начин, по който гласът им се модулира. Фантастичното е едвам доловимо, трудно се отделя от реалността, но присъствието му стои като тежест в текста и това напрежение сякаш се подсилва от гъстотата на езика и логиката на разказите и новелата. Пространствата на Кржижановски често са сравнявани със странстванията на един единствен ум в самия себе си – героите са обострено откъснати и оголени от каквото и да е друго измерение освен това на битието си на литературни субекти, Аз-ове, чиято единствена характеристика е да бъдат ядрата на литературни текстове, не задължително двигателите им. 

Когато хората изоставят човека, мястото им заемат (много просто) не-хора.

Текстовете в сборника често се движат на ръба на живота и неживота – това ръбесто, междинно стоене, обикновено  между това, което е, и това, което го няма, между реалното и всичко отвъд него, особено характерно за писането на Кржижановски, тук се имплицира по още един начин, засегнат донякъде в предишните текстове, познати на читателите у нас. Сякаш за първи път времето, може би в изявяването си чрез смъртта, така отчетливо изпъква като някакъв семантичен център на отделните текстове. Бойното поле и войната като място на не-време. Текстовете, писани през 20-те и 30-те година на миналия век, са пропити с особената антивремевост на епохата след Октомврийската революция. Героите-теми на Кржижановски вече не само се движат по ръба на живота и не-живота, по ръба на себе си и не-себе-си, но с тях се изговаря опипом и не-времето; бездната зееща между тези две противоположности се свежда до шев по време на войната, шев, който вместо да закърпи реалността, се превръща в линия на разпад, процеп, който прозата на Кржижановски изследва. Реализъм, който експериментира да излезе от себе си посредством най-дълбоко потъване в недрата си. Именно при такива ядрени пътешествия протича метаморфозата и сякаш там се оформят зародишите на по-нататъшното развитие на бъдещите литературни тенденции. Кржижановски е тъкмо кадър от подобно място, на което литературата се вглъбява в себе си, преди да излъчи някакво ново свое превъплъщение.

Вас, виждам, ви интересува трупът. Напълно ви разбирам. Хората си мислят, че труповете са на гробищата. Глупости. У всекиго – и у погребвания, и у погребващия, е вместен труп; и се чудя как те там, до прясно изкопаната яма, не се объркват помежду си. Трупът зрее в човека малко по малко; вярно че обикновено е скрит от погледа, разтворен в тъканта, но… зрее и трупните признаци от ден на ден са по-ясни и по-отчетливи. Живото не плаши, животът, във всичките си вариации, привлича, а не отблъсква. Но стига да докоснеш човека, било то с ръка или с поглед, стига да усетиш в него, дори само за миг, трупния признак и… ние не сме особено зорки, но ако изострим поглед, ако развием това чувство у себе си, излиза, че и колите с мъртъвци са излишни, и гробищата са излишни – мъртвецът и гробището са навсякъде. Естествено, у всеки от нас се забелязват колебания, всеки е ту в мъртвото, ту в живото. Ето вие например – той рязко се обърна към мен – сега сте много по-жив, но когато влизате в бой, всички вие, тогава… тогава, струва ми се, няма и нужда да ви убиват. И знаете ли, аз мисля, че от един бой никой, разбирате ли, никой никога не се връща… жив. Не сте ли съгласен?

Предговорът, написан от Вадим Перелмутер,  освен повече за живота на Кржижановски и корените на някои от основните характеристики на тематичния му почерк, съвсем точно споменава за неевклидовата геометрия на времето, която Кржижановски постулира художествено. Тазинеевклидовост някак се усеща като  прибавянето на едната безкрайно отдалечена точка в Евклидовата равнина, мястото, където се пресичат успоредните прави, след което равнината завинаги вече е друга, по-компактна и обла. Времето като не необратимо – Кржижановски от тази идея на епохата си, като първи стъпки към връщането на древното усещане за нелинейна историчност. 

Остава да се питаме коя е тази безкрайно отдалечена точка, която видоизменя реалността на пространството и времето у този така мистериозен автор, който като парче от пъзел обаче толкова добре пасва на времето си – когато реалността се разпада, времето се концентрира в себе си, откъснато от миналото и изпразнено от бъдеще, с чиито остатъци като подплънки спешно се закърпва настоящето – коя е тази частица безкрайност, която, добавена в тъканта на художественото пространство у Кржижановски, прави възможно пресичането на успоредните линии на това, което е, и това, което не е, на едновременното, неразделимо и едносъщно присъствие на живота и смъртта?

Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр. 39, 18.-24.11. 2020.