Книжката със заглавие неологизъм съдържа 16 преплетени двойки текстове и изображения. Тоналността на историите аха да се докосне до притчата, но бяга – страни от създаването на смисъл.
Експанзивни малки текстове. Сякаш междудругото прескачащи границата между душата и тялото. Това сливане сме свикнали да го възприемаме от гледна точка на душата – тя е обитаваща тяло, тя се проявява в и чрез плътта, тя с тялото съществува за нас. То е някакъв неин инструмент, който по-скоро често пречи и който измаря понякога с грижите, които изисква. Не и тук.
Тази книга сякаш обръща с хастара навън този конструкт. Тук тялото е имащото душа, текстовете сякаш внушават, че обратното не е еднозначно същото. Кратките фантастични сюжети, с фината си психеделика говорят през образи (словесни и изобразителни в лицето на илюстрациите), които сякаш целят да изобретят нов език, с който преживявания, които отнасяме към душата, да се изговорят като за субект се постави тялото. Този субект постояно се опитва да се изпъне докрай до някаква невидима граница, която така неистово се стреми да превъзмогне. Тялото, което иска да прекрачи себе си и собствените си граници? Или внушение от тело(с)-а в заглавето?
(всъщност има близка дума телоген – състоянието на покой на космените фоликули, фаза от космения цикъл на скалпа; бих казал, че тази фаза на почивка пропива дълбоко в слоевете на книгата)
В отделните фрагменти често се стига до определен момент на покой, на някаква смърт дори. Като човекът, който стои и чака децата, които никога не се връщат и в край на сметка се превръща в дърво. Като човекът който става на пясък, пясъкът се натрупва на дюна и върху дюната ляга да си почине камила. Като човекът, който все с тялото си изпълвал всяко пространство, в което се поспре, докато не се натъкнал на остър предмет, който пукнал това издуващо се обземане, и от човека не останало нищо. Текстове, които са се отказали от безпрекословното вървене напред и нямат против да спрат и да се разтворят, не в смъртта, не в нищото, в нещо друго, което няма общо с тази дихотомия.
Впрочем текстовете се родеят по някакъв начин с комиксите на Evan McCohen. Смъртта като неотделима палитра, еднакво пъстра и екстатична като живота, линии от преобразявания, които късат причинно-следствените интуиции.
Изданието е произведение, което има способността да спре потока на деня, да погълне с цветовете на илюстрациите и с меандрите на текстовете си. Мъничък джоб в тъканта на тялото на деня.