Разбира се, един такъв списък, още повече в блог, не може по никакъв начин да претендира за някаква обективност, но пък е нещо хубаво, което, ако не друго, остава като спомен във времето. Помня с какво удовоствие съставях последния такъв музикопис през вече далечната 2014. Вдъхнових се от поста на Г. да направя отново нещо подобно.
Ще се ръководя по топ песните си за 2020, които Спотифай отбра спрямо слушанията и ще маркирам някои от тях, не особено хронологично. Целият плейлист с песните долу е наличен тук.
Eternal Return на Irfan. Групата заслужава отделно пространно изписване от моя страна, което се надявам все някога да стане, понеже имам дълга история с тях. С тази песен излязох от 2019 и влязох в 2020, с усещането за затварянето на поредица кръгове, с ясната представа, че някакъв цикъл достига края си. Интересното на този албум на Ирфан от 2015 е, освен отново участието на първия вокал на групата – Деница Серафим, че това е първата песен, която идеално се слива с последата – Nehet (река на египетски?). Изобщо, Ирфан умеят да отварят вратите към албумите си и да предзадават както очакване, така и цялата атмосфера, естетика и дух на предстоящото в албума. Тази река (?), последната песен, идеално се влива в първата, вечното завръщане, и змията захапва опашката си. Шедьовър.
Запознах се с Жлъч за първи път на новогодишното парти, на което познавах 2-3 човека. Бих казал, че влязох буквално в първите часове на 2020 с „около теб е изобилие“ и тази иронична ремарка зададе до голяма степен много аспекти на идващата година. После М. ми подари последния му албум за рождения ден и общо взето едно пътуване до Мелник беше обагрено с глъч, жлъч и смях. Другата песен от новогодишното прати, не по-малко маркираща, впрочем, е тази.
Gaze Will Cast a Shadow на Active Child. Не знам дали няма след време да мисля за тази песен като tune-ът на 2020. Албумът, който излезе през април, идеално пасна както на локдауна и напъпващата пролет, така и на залезите, оранжавеещите стени в стаята ми в Бургас в новото място, което тепърва опознавах и което тежеше с една особена плътнота на несъществуващо минало, което се настанява при всяко местене на жилище.
Soul Sycanble на Sevdaliza. Артист, с който сякаш най-накрая намерихме общ език, когато издаде втория си албум през есента на 2020. Shabrang (Цветът на нощта) освен, че ми „кликна“ със самото си заглавие (да, на персийски е, И с това бързо си проби път до мен) ми допадна от първо слушане, което като музикално събитие вече е рядкост. Песните в него възкресяват по един особен и познат, но нов начин, класическото звучене на trip-hop-а, като го примесват със специфичното овкусяване на Севдализа и нейните ирански корени, тъмна електронна база и допълнителни Севдализени смислови напластявания, за които никога не можем да бъдем напълно сигурни. Един от най-кохерентните съвременни творци, който плаче за цялостен анализ и преподреждане.
Лятото започва с нещо ново от Glass Animals, It’s All So Incredibly Loud зададе тон на юлската еуфория, която се сля с протестите, топлото, лепкавия въздух на липите, лятото и усещането за отвореност, което след затворената пролет експлоадира по някакъв немислим начин. Песента ме спечели и с линийката текст You don’t make a sound/ Heartbreak was never so loud, която освен симпатичността си, пасна на някои по-ранни наблюдения и раздъждения.
Облачната и валежна гъстота на юнския въздух ми остава с тези две песни – Walk with Me на Loreen, победителка в Евровизия (някоя си скорошна година, Швеция) и определено, определено, пак, определено The Pull of You на The National, от където линийката текст Sometimes I don’t think I’m really around here half the time от великолепно изчистения бридж (тези няколко акорда искам да мога да ги свиря някой ден), освен че се заби дълбоко в ума ми, направи ми просветна като пророчество. Цялата дъждовност на юни и напрегнатата му топлина.
Освен всички тези музикални забежки, всяка година имам и дълбоки комерсиални пропадания. Едно от тазгодишните е руската звезда Zivert, която сигурно съм чул по радиото в колата на баща ми. Мисля, че я въртях постоянно целия август. Другите по-рано са Physical на Dua Lipa (артист, който никога не успя да ме заинтересува) и Alice (заедно с непосредствено предшестващата Chromatica I) от последния албум на Lady Gaga.
С песента на синт-поп иконите Purity Ring peacefall ще свързвам винаги мрачните дъждовни дни на септември преди и повреме на изпита ми по кормуване, усещането за нескопосаност, което придружаване целия курс по кормуване, усещането за подкрепа, края на септември и заесеняващия се въздух. Peace comes at dawn but yours comes at night.
Едно от откритията ми тази година (мерси на инстаграм и на хората, които споделят музика в сторита) е Khansa, който има всичко на всичко май пет (5) парчета в кариерата си от 2018 насам; две виждам ей сега, т.е. излезли са в края на 2020 и не ги познавам. Първите му две са в колаборация с Mozahzah, който за мен, а може би и за теб, читателю, е еднакво неизвестен. Това, с което ми привлече вниманието и ме задържа при себе си, е особената източна атмосфера, която успява да процеди през не изключително оригиналния или сложен електронен вайб. Електронният скелет по-скоро подпира напяването в доста типичен арабски стил. Да, пее на арабски, може би и с това ми стана интересен покрай заигравките с този език.
Тази година открих провансласко-окситанската музика и език. Трубадурската поезия а началото на западноевропейската литература, староокситанският език, на който е писана и пята, е дълго време смятан за единственият език на поезията. Тази особена междинна брънка между италиански, френски и испански притежава особена красота и очарование, които съвсем се засилват и от това, че човек, който поназнайва някои/й от другите романкски езици аха-аха хваща по нещо от текста.
Откритието ми за тази година може би в най-голяма степен е Сарбанд – група, която обикновено се спряга в общи текстове и пердставяния с Dead Can Dance, Lisa Gerald, Irfan, Azizam Ali, Niyaz и пр. Двете им песни от алубма Fallen Women (1998) с които посрещнах 2021, са по-долу, преливат една в друга и обикновено ги слушам свързано. В спотифай има и специална плейлиста с арабските им песни, която слушах доста често, докато дочитах томчето на Йосиф и неговите братя от Томас Ман или разглеждах един учебник по вавилонски. Някак си пасна тъкмо.
В края на годината попаднах на невероятната група от Турция, спрягана за Грами, Altin Gün (i-то трябва да е без точка, естествено). Смесица от седемдесетарски психеделичен рок и турски привкус, преслушах цялата им дискография (два албума, но oh well) многократно. Долу са двете ми любими техни, първата има и разкошен клип – мехлем за очите. И с това приключвам.