Сергей Лебедев: Предел на забравата

Към сеизмологията на паметта 

Дебютният роман на руския писател Сергей Лебедев „Предел на забравата“ вече се радва на немалка популярност сред читателските кръгове у нас и сред чуждестранната критика, въпреки относителната тишина и маргинализация, която търпи в родната си страна. Писана когато авторът е eдва на 26, книгата впечатлява с монументалния размах на езика си и дълбочините, до които той е доведен. 

„Есенната памет постепенно поема угасването на природата, прехода от обема на листата към пустотата на оголените гори, и тази загуба на формата продължава в нея, сякаш болест изпива силите ѝ.“

Роман за (археологията на) паметта и идентичността, за сложната връзка между двете и особения конструкт на възприятие, който дадена общност може да изгради за някого въз основа на паметта за него или липсата на такава. Центърът на романа, т.нар. Втори дядо, е именно празното множество, което се оказва гравитационният център, от който текстът се опитва да се разбяга. „За второто ми раждане настоя човекът, когото ще наричам Втори дядо – така мислено го наричах като дете; той, разбира се, си имаше име, презиме и фамилия, но те не са съществени; детското възприятие точно е уловило прикритата с вежливост извънредна отчужденост на този човек (…) беше отчужден от живота почти в юридическия смисъл на думата и само вследствие на това бе отчужден и от хората. Всичко, което се случваше в настоящето, се случваше не с него, а по допирателната към него – но не поради липса на възприемчивост, а защото той сякаш вече бе живял живота си, съществуването се бе оказало по-дълго от съдбата и сега нито едно събитие не можеше да го засегне; фигурата му бе изпусната на всички събитийни чертежи, сякаш бе наказан – изоставен – отстранен.“  Връзката между този персонаж, за когото липсва колективна памет, а оттам и лична история, върху която да се проектира някакво реално възприятие на участието му в общността, и главния герой, който е и повествователят, се динамизира почти огледално. Вторият дядо не само спасява детето, което после разказва и всъщност води историята напред, но се влива в него, присвоява си го както на житейско и метафизично ниво, така и в съвсем биологичен смисъл. В същото време отделеността на стареца от общността допринася за оформянето на особен ореол около него, близък до този на странстващите юродиви Божи хора от по-далечното минало на руското общо съзнание и народопсихология. Именно детето, чиито глас съвпада с авторовия, което се оказва и наследникът на тайнствения Втори дядо, около когото само детското усещане може да усети стаения мрак, е това, което прониква първо интуитивно отвъд предела на забравата. По-нататък това задълбаване, усещането за нещо, което трябва да се осветли, го отпраща на пътуване, което да потъне в дълбоките недра на миналото и живота на дядото и в сърцевината на природните пейзажи, попили това минало. Обхващането на двамата персонажи в една идентичностна диада превръща това пътуване, това археологизиране на чуждата памет в едва ли не реконструиране на собствените фундаменти на идентичност. Истината трябва да пробие плътната тъкан на мрака, обтъкан от забравата на сибирските полета.

„Тъмнината на зимните дни умножава пропуските в паметта, оставяйки ѝ кръгчето от светлината на настолната лампа; от единия спомен до другия трябва да се върви както по снега от село до село, затъвайки, губейки пътя, улавяйки само по слух пътеводната нишка – бръмченето на електрическите жици.“ 

Eдна от най-силните страни на книгата, освен майсторски бавното влизане между нишките на историята и повторното оплитане на предисторията, потънала в тресавището на безпаметността, е сплавеното обговаряне на пейзажа (може би непресилено казано – съвсем руски) заедно с невидимите пластове на паметта, на тъканта от нишки, сплитаща метафизичното платно от отношения между хората, на вътрешните кавернозни структури на паметта, на времевите седименти, проникващи както в отделния човек, така и в човешките общности. Всъщност именно тези словесни лимани, обилни разливи на прозаичния текст, образуващи водоеми от поетичен потенциал, за мнозина читатели се превръщат в тресавището, в което смисълът на книгата, явно носен само от фабулния гръбнак, се стапя. Такова мнение, трябва да призная, е обяснимо, макар и според мен динамиката на текста да е достатъчно добре премерена, за да може да издържи подобно раздуване на езика, без да се стигне до разпад на романовата плът. 

„Надникнах в кладенеца. Беше горещо, рояха се конски мухи – покрай бунара тъкмо бяха минавали крави; всичко изгаряше, блестеше, нагряваше се; светът сърбеше като разчесано ухапано място, ставаше на пришка, пареше с коприва, прашеше се, мъждукаше горещо, а под покрива на кладенеца, като отвориш капака, човек веднага, без преход като че ли се озоваваше в опакото на този разгорещен свят.“

Кладенците на паметта. В романа вещите често са онези проходи, през които се стига до недостъпните скрити седименти на наслоеното време. Напластяванията на време са подкожни натрупвания на минало, които присъстват по тъканта на настоящето само като спорадични симптоми, като невидимо обгръщане, неизговоримо поле, пръскащо се от изпразненото от минало същество. Утаяването на болно време стига до самите земни (и човешки?) недрени пластове, откъдето оттам насетне не може да расте нищо друго освен трагедия и зло. Проблемът за достъпността на личните истории за Другите, външни на този персонален живот субекти, за сглобяемостта на човек през факти за миналото му стои незаявено тежко в романа. Романът е и за преживяването на времевата трагедия и нейното трудноизбежимо повторение, изговорен с един от най-красивите езици и мощни литературни езици, които съм срещал скоро, пресъздадени на български блестящо от Денис Коробко.

„И събитията, които трябва да се претворят в трагедия, но не се претворяват, в някакъв смисъл не се случват пълноценно; случват се, но не изчерпват със себе си действието на причините, които са ги породили; съдбата не се разрешава чрез тях, а се умножава и повтаря.“

Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр.2/2021 и в електронната страница на изданието.