Книжна 2020

Годината привършва и съвсем накрая сядам да правя единствената си годишна равносметка, на която се подлагам от известно време насам (виж предишните – тук). Като цяло, книгите, за които писах през 2020, може да се видят тук, а цялото книжно приключение – тук.

Хареса ми идеята на Литературен вестник за литературно събитие на 2020 според различни хора, свързани по един или друг начин с книгите и словото. Замислих се кое би било за мен такова събитие. Може би две:

1. излизането на Времеубежище на Георги Господинов (за което писах тук); освен някакъв лъч неочаквана надежда насред локдаунатия април, появата на романа беше съпроводена и с очакване, захранено от Физика на тъгата, която явно е някакъв разделителен камък за родните книжни среди, но да не задълбавам, че ще вляза и в мълчанието на тазгодишните безброй награди относно Времеубежище и този пост ще стане доста жежък. Книгата, доколкото разбрах, ще излезе в превод и във френското издателство Галимар. Искрено се зарадвах (почти колкото когато Аксиния Михайлова спечели Аполинер, помните ли?).

2. излизането на третия том на Сигизмунд Кржижановски „Спомени от бъдещето“ , прев. Даря Хараланова, изд. Аквариус (за който писах тук и говорих тук). Макар и несизмеримо с първото, появата на още произведения на този доскоро непознат автор, все още радващ се, уви, на не особено шипока популярност у нас, е ценна добавка и принос не само към литературната история, но и към преводаческото изкуство.

Трябва да се спомене и издаването на целия превод на Аристотеловата Метафизика, осъществен от Николай Гочев. Рядко явление в световната преводаческа традиция е това произведение да се предаде цялото от един човек. Изданието на Университетско издателство е снабдено и с коментарни студии, обширна библиография и индекс. Скоро се надяваме на втори тираж.

Извън идеята за класации, щеше ми се повече внимание да получи и новата стихосбирка на Ясен Василев „Катедралата на тялото, тялото на сянката“. Изданието е електронна в Литературен клуб. С удоволствие бих чел критически прочити и интерпретации върху сборника.

*

За разлика от предишните такива обобщителни обзори, тук няма да отбелязвам кои книги маркираха годината. Малко преди началото на 2021 си давам сметка, че повечето от книгите, които най-много оставиха нещо у мен, всъщност се оказаха извън думите ми през изминалите месеци. Тук ще опитам да им дам поне малкото внимание, което заслужават.

Следвайки относителната хронология, най-напред изданието, посветено на годишнината на Борхес от 2019, изд. Колибри, превод на Анна Златкова и оформление на Кирил Златков. Не знам, честно казано кое обичам повече в тази книга – лекотата на превода, прекрасността на сумрачния Борхес или красотата на самото книжно издание (цвета на хартията, шрифта, оразмеряването, синьозеленото от корицата и не само). Докато мислех текста си, който така и не написах за това издание, исках да кажа, че в годината, когато то се появява у нас, излиза и „Книга за влюбения и възлюбения“ на Рамон Лул (первод на Валентин Градев, откъс тук, единствен отзив на Вероника Келбечева в Литературен вестник – тук) – един от вдъхновителите на Борхес, макар че тази дума звучи твърде… марципанено някак, и честно казано изобщо не пасва на параграф, в който се говори за Лул и Борхес, но читателят да ми прости. В това едновременно появяване има нещо страшно и застрашително красиво – напомня на онези Борхесови мотиви за двамата души, които са един човек, но са разделени от времевите бездни на съществуването.

„Идеята за проза“ на съвременния философ Джорджо Агамбен (прев. Валентин Калинов, изд. Критика и Хуманизъм) е не само съчинение, което теоретичното литературознание не може да пропусне. Текстът е колкото теоретичен, толкова (или повече) художествен – изящно съчетание на философската проницателност и литературната изящност. Според скромното ми мнение, може би също едно от събитията на литературната и книжна сцена у нас през тази година.

Идеята за светлина

Включвам осветлението в тъмна стая: осветената стая, разбира се, вече не е тъмна стая, нея аз съм изгубил завинаги. Все пак нима не става дума тъкмо за същата стая? Не е ли именно тъмната стая единственото, което се съдържа в осветената? Онова, което повече не мога да притежавам, което безкрайно убягва назад и заедно с това ме тласка напред, е само представата за езика, мракът, който всяка светлина предполага. Ако обаче се откажа да уловя тази предпоставка, ако насоча вниманието си към светлината сама по себе си и ако я приема, то тогава онова, което тя ще ми дари, е самата стая, нехипотетичният мрак. Единственото, което се съдържа в от-крояването, е затвореното, досега съ-кровеното – светлината е само ставането на мрака в самия себе си.

Карло Гинзбург и „Дървени очища“ (прев. Валентин Калинов, Тодор Петков, изд. Критика и Хуманизъм, 2016). Четиво от началото на пандемията, помня рязкото успокояване и спокойствието от бавного време, необходими за потъването в тази чудесна книга. Отстранението, дистанцията, измамата, репрезентацията, християнската култова образност, идоли и изображения, и Ориген, метафора, дистация, перспектива – изобщо едно вникване в гледането и дистанцията, връзката и динамиката между двете и още други нюанси на полето от идеи, трептящо около тях. Опитах се да потърся някакви отзиви или рецензии за книгата, но единственото, до което попаднах, са текстът на проф. Милена Кирова и разговор в БНР за книгата. Един от най-хубавите сборници с културологични есета, които съм чел.

„Прозрачността“ от Марек Биенчик (прев. Милена Милева, изд. Сонм, 2019) . Отново повече есеистична и културологична книга, отново написана ясно и изящно. Изобщо, колко хубаво е когато съвременността се дисектира във вътрешните си фини тъкани, които са достъпни само за скалпелите на тънкия синтез между художествено и философско писане. Признавам си, че когато се намеси и Мийс ван дер Рое, вече бях в тиха читателска еуфория.

В прозрачността винаги се крие – макар и малко – сладост, плод на необичайно откритие, на просветление, за които никак не е лесно да се говори ясно. Мечтаещите за нея, докоснати от ненадейното ѝ откриване, неочаквано съзират нов принцип, който ръководи пространството и собствения им начин на виждане, който внезапно подрежда всичко другояче, наново профилира пространството.

Ако животът има своята утопия, небитието също може да има своя. Това е другата страна на прозрачността, нейното смъртоносно, омагьосващо обаяние, когато се поддаваш на сладостта на неподвижността, на мечтата за кристализация.

Самата поява на Ингер Кристенсен на български (прев. Росица Цветанова, изд. ДА) е нещо доста значимо. Датската поетеса е едно от известните имена в съвременната поезия. „Писмо през април“ е книга, писана през 1979, но е едно от емблематичните произведения на авторката. Изданието завъшна с обширен следговор на преводачката, в който читателят разбира много за стила, творчеството и произведенията на Кристенсен. Текстът на преводача ползва и близо 1000 стр. сборник с бележки и скици на датската поетеса, така че се явява ценен пътеводител из непознатите територии на тази поезия – тъканна и планирана, вътрешно и външно структурирана, ясна в прецизността си, хладна и свежа.

Кажи ми,
че нещата
говорят
на своя собствен
ясен
език.
*

Съществуват онези пейзажи, през които сме пътували
и в които сме живели, а те рядко са били едновременно
едни и същи.

Съществува съзнателното пренасяне на тези пейзажи
и тяхното преобразяване в осезаемо място, където
се страстват коренно различни местности.

Съществува нашата работа с картините, думите,
за да върнем всички неща обратно в онзи пейзаж,
от който са дошли. Онзи, който през цялото време е бил
едновременно един и същ.

„Лавър“ от Евгений Водолазкин (прев. Антония Пенчева, изд. Панорама, 2020). Невероятна книга. Споделям тук параграфа си от витрината на предстоящия брой (3) на литературното списание Текстил, а скоро – повече.

В неисторическия си роман (както се самонарича в подзаглавието) Водолазкин, известен специалист по староруска литература, отрича линейния поток на времето и изговаря синхронността на миналото, настоящето и бъдещето с тристепенен език, съчетаващ в себе си елементи на църковнославянски и съвременни жаргони като административния език и младежките говори. В българския текст тази троична модалност се усеща не така силно, което обаче не пречи на текста на увлича, да се усуква около себе си и около живота на главния персонаж в книгата, който едва в края се превръща в Лавър. Неговият живот, човешкият живот, като най-великата история, е разказан през метаморфозите и преобръщанията, които играят с добре познати архетипни истории – хем общи, хем и така пълнокръвно лични. Силата на книгата се таи сякаш именно в това омесване на личното, конкретното, средновековното и специфично руското, с общото, което прави историята близка и разпознаваемо съотнесима.

Ако има книга, която ще остане с най-голяма тежест от изминаващата (лична) година, това би била „Предел на забравата“ от Сергей Лебедев (прев. Денис Коробко, изд. Кръг, 2020) . Размахът на езика е чисто пиршество, и като казвам пиршество, да се подразбира ексцес, който така ми беше липсвал. Въпреки, че романът има наративен гърбнак, и то умело представен и обигран, силата му е именно в набъбналия език, който се разлива в широки. Археологията на паметта е археология и анатомия на идентичността. Тук това се представя постепенно, с не оскъдно вглеждане и разливане на текста в семантични пропасти, които художествената проза обилно пълни. Искам и ще кажа повече за тази книга, макар че вече се радва на немалък отзвук из читателските среди у нас. И с право. (добавка, януари 2021 – казах повече тук)

Очите са нещо невероятно за гладкото, плътно, непроницаемо като стена човешко тяло; те изглеждат като сгъстянатия на енергия, различна от онази енергия в кръвта и мускулите. Там има кръвни телца, формули на делене и превръщане; в очите има нещо, което е с едно ниво по-тайно при цялата им очевидна откритост. Времето е светлина, както казват физиците, светлината влиза в човека през очита; може би те са орган на времето.

„Pape Satàn Alepe. Хроники на едно течно общество“ от Умберто Еко (прев. Вера Петрова, изд. Колибри). Чудесен сборник с още от колонката на Еко във вестник „Еспресо“. Въпреки че текстовете тук са често по-злободневни и основани на „конкретен материал“ от италианската действителост и обществен живот, иронията и проницателността на Еко превръща четенето в увлекателно приключение, при което често научаването на нещо ново, наскърбяването от дълбокото, ясно вглеждане в зеещите социални рани и напиращият смях от тънката ирония и интелектуален хумор на писателя трудно се различават и отделят. Напомни ми отново колко огромна е нуждата от такива хора и колко много липсват такива събеседници. Еко е любимият дядо, който човек може да слуша омаяно в слънчевите припеци по пладне, когато се отваря прозорец за влизане зад сцената и дай Боже да има кой да води.

*

И накрая – за края на годината. Изпращам я с първия том на „Йосиф и неговите брая“ от Томас Ман, любим писател, от когото, слава Богу, имам още доста за четене. Романът се занимава с любим старозаветен сюжет, напластяването с митология, религия, психология, културология и онова Маново разлято и увличащо задълбаване допринесоха Рождестевните празници наистина да влязат в безвремевото отпускане, лишено от крайни срокове и препускане по задачи, което не можех дълго време да си представя, че е възможно (отново).