Около отсъствието
Сингер страдаше от особена форма на чувство за срам, но то не го измъчваше всекидневно, а се появяваше от време на време като спомен за някакво неловко недоразумение и го заставяше да спре, да застине, с отчаяно изражение на лицето, което той тутакси закриваше , вдигайки към него ръце и надавайки вик: “Не, не”.
Романът на норвежкия писател Даг Сулста за мнозина може да се окаже особено преживяване със сякаш нарочния си уклон към незабележителност – езикът му не въздейства по някакъв запомнящ се начин, сюжетната линия не изненадва с някакви немислими обрати, доколкото следва живота на героя (от 34-тата докъм 50-тата му година). Той самият сякаш нарочно е представен по възможно най-неизпъкващия и безцветен начин. До степен на гротеска дори, тъй като дотолкова изострените му социопатични черти стоят нереално, колкото и от части да са резониращи сред читателските кръгове.
…защото от младите мъже все пак се очаква да бъдат всичко друго, но не и наблюдатели на живота. Това прилича на шокиращо отричане на живота. Та ако човек не може да участва в живота, когато е в разцвета на младостта си, то кога тогава? Това, че някой отказва да приеме и използва даровете, поднасяни на младия от младостта, възмущава онзи, който с радостта наблюдава идващите след него млади.
Но има нещо опияняващо в проследяването, в пускането по потока на един незабележителен живот. Отказите от сензационност, от изпъкване от авторова игра с наратива и с езика, всъщност стилово прилягат много точно и удобно с присъствието на главния герой. Не научаваме името му, идентичността му е по-скоро инструмент, отколкото някаква смислова тежест, около която да се увива прозаичният текст. Явно заявената отчужденост на Сингер, както от света/живота, така и от самия себе си, поставя множество въпроси и остава да тлее дълго след прочитането на недългия роман. Всъщност Сингер с гладко представената си сивост, без някакви изпъквания или вглъбвания, се оказва много подходящо художествено огледало, в което читателят, ако поиска и ако не махне с лека ръка, но и ако се сниши под гордостта си, може да хубаво огледа малките парчета от този герой в самия себе си. Един такъв герой, за кого би било пресилено дори да се каже, че се е пуснал по течението на живота, стои рязко и дразнещо на фона на съвременните господстващи наративи на непрестанен растеж и ускорение, внушаващи/изискващи свръхчовешкост навсякъде, на всяка цена, у всекиго.
Даг Сулста сякаш нарочно забавя разказа, лишава го от всякакви основания за съществуване освен от самия факт на наличието му като текст. Всъщност авторът на няколко пъти се вмъква съвсем отявлено в тъканта на романа и заговаря със собствения си глас, от собствената си позиция на Творящ, който поема вината за това, че Сингер е, какъвто е.
Книгата може да се чете както като някакъв експеримент с литературата, вече изнемощяла от опити, отричане, преповтаряне и “иновиране”, така и като социално огледало на тлеещите патологии, които обикновено и съвсем стереотипно преписваме на Скандинавието, но всъщност все повече можем да открием във всякакви разнопосочни слоеве от съвременното европейско общество. Лишеността на романа и крайният му минимализъм могат както да го превърнат в тягостно читателско преживяване, така и да се окажат онзи изчистен фон, на който да ясно да кристализират (себе)наблюдения, най-накрая стигнали до свободата на осъзнаването.
Т. Сингер може да се въведе в задочен диалог с различни произведения – през Чужденеца на Камю, съвременната скандинавска прусианскост на Кнаусгор, Цял един живот на Зееталер. Обикновеният живот е може би в немалка степен износена тема в съвременната литература. Тук тя е развита именно с онова плътно подчертаване на обикновеността, което стига до самото зачертаване на живота.
И сякаш именно следите от това заличаване, присъствието на тази особена пустота, която уж не тежи, оставят белези, които напомнят за себе си и след края на романа и връщат ума към героя, чието малко име никога не узнаваме.