fbpx
Мия Коту: Край никой път

“Там, където нищо не става, всичко може да се случи”

Мия Коту проговаря на български (и то какъв!) с два сборника от разказите си, въплътени в един том чрез превода на Даринка Кирчева. “Край никой път” събира в себе си текстове от едноименния сборник и “Наниз от мъниста”; и двата – ситуирани в Мозамбик, близки като теми, като сюжети, атмосфера, тъкан, глас(ове). От тази гледна точка съчетаването им в едно книжно тяло на български е съвсем удачно.

Авторът е един от добре познатите имена в португалоезичната и африканска литература. В гласа му се разпознават елементи от южноамериканския магически реализъм,  определена нотка на фолклор, на местна мъдрост, близка повече до устната традиция на племенните митологии и приказки. Може в това е част от силата и таланта на Коту – да изкаже света, в който расте и е потопен, с език, който нито е лишен от автентичната си символна, художествена граматика, нито ползва неразпознаваем речник от алюзии. Напротив, историите, които писателят от Мозамбик разказва, се оказват очудващо близки, макар и в тях да проехтява нещо далечно и познато, като някаква мелодия, която сме слушали в невръстна възраст, дълбоко потънала в съзнанието, далеч от рационалния досег.

Някои жени искат мъжа им да е Слънцето. Моя го искам облак. Някои жени говорят с гласа на мъжа си. Моят нека бъде смълчан, а в него аз да тая безмълвията си. Та да бъде той моят глас, когато Бог ми потърси сметка.

Присъствието на Африка, на тази относително чужда за българския читател среда, от своя страна, не е натрапливо. Различността на средата, в която се развиват (или пък изговарят) историите, всъщност не заема водеща позиция в прозата на Коту. Не напомня постоянно за себе си и всъщност често може да се забрави, че става въпрос именно за такива реалии като междуплеменни отношения, напрегнани семейни и кланови връзки, живот, който за съвременния европеец стои все повече извън действителността и в границите на фантазно-романтичния свят, който привлича именно с непреживяността си.

От друга страна, макар и обагрени с нотката на местната устна традиция, разказите на Коту не звучат чуждо на съвременността. Героите му са често жени, които по един или друг начин заявяват независимост, преобръщат наратива, проговарят с можество гласове, изскачат отвъд очаквана логика, с която историята уж трябва да продължи. Жертви на насилие – от съпрузите си, от фантомните любови на миналото, от настоящето, от общността, героините на Коту, особено в “Наниз от мъниста”, впечатляват с органичната си живост, която авторът успява да сътвори и пресъздаде в относително кратките си текстове. Усещащ, озесаващ разказвач е Коту и това му качество задава един определен тон на историите, подплътява майсторската му игра с езика с човечност, която превръща текстовете му в нещо много повече от професионално изчислени литературни фигури и творчески похвати.

Стана оня следобед, с припаднал вече здрач. Поправям се. Казва се, че пада вечер. Казва се също, че пада нощта. Но аз смятам обратното: пада утринта. Поради умора от светлината, самоубийство на сянката. Ще ви обясня. Времето има три твари: утрин, следобед и нощ. Нощта има криле. Но това са щраусови криле. Защото нощта ги носи прибрани, в служба на нищо. Следобедът е котешко създание. Протяга се лениво, измисля си сенки. Утрото, то е охлюв, в юношеска спирала. Пълзи нагоре по стените, разгъва се мудно. И пада безпомощно по пладне.

Езикът на този сборник е вероятно една от най-впечатляващите му черти. Предаването му на български е едно от големите предизвикателства, за които преводачкана Даринка Кирчева споменава в послеслова си. Коту не само ползва локалната норма на Мозамбик, но често и прокарва нови семантични връзки, с които оплита своеборзаната си палитра от словесни цветове. Неологизмите на мозамбиканския писател са част от запазената му марка, освен споменатия привкус на екзотична “другост” в португалския му. Българският превод впечатлява с органичната си цялост и художествен ефект, които се надявам в бъдеще да получат необходимото си детайлно внимание и коментар. Изданието е снабдено и с откъси интервюта на Мия Коту, подбрани и преведени от Нева Мичева, която е и редактор на цялата поредица, в чиито рамки се появява “Край никой път”.

С излизането на този сборник с разкази българският читател има възможността да изживее още един от плътните и дъхави съвременни гласове на художественото слово, който се включва съвсем симфонно във вече познатото множество от имена като Кларис Лиспектор, Итало Калвино и др.

Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр. 27, 2021.

Back to Top