Галин Никифоров: Тяло под роклята

„Тяло под роклята“ е най-новата книга на Галин Никифоров, за когото досега само бях чувал (много добри отзиви) и когото се канех да опозная с една предишна негова книга („Лисицата„).

Това, което обаче рязко промени плановете ми, беше един от централните мотиви, които научих за новата книга на автора – двойката разнояйчни близнаци, заставащи в ядрото на историята. През тях Никифоров завръзва страховит психологически възел, който неведнъж засяда на гърлото по време на четене. Историята на момичето и момчето, Борис и Бориса, преминава през тъмни пансиони и още по-тъмни истории, събрали в себе си всевъзможни измерения на гротескното и патологичното, което сякаш, натрупвайки се в психиката на подсрастващия Борис, се трансформира в горивото, който запалва адската машина на себеотхвърлянето, желанието за бягство от себе си в някого друг и впослествие – метаморфозирането в този друг, най-напред малко по малко душевно, а най-накрая и телесно.

Телесността именно, както подсказва и заглавието, е един от пунктовете, в които романът се прицелва и които използва като похват за разгръщане на фабулата и атмосферата. Тя е горещата точка, в която напрежението ескалира още от началото. Телесността  е поставена в плана на постхуманизма, където човекът решава да влезе в ролята си на демиург и да се самопресъздаде. Това самопресъздаване, обаче, ясно е показано (на два пъти) като бягство, ескейпизъм от собственото тяло, което, деформирано от трамвите на миналото, се превръща в затвор, в клетка за личността и в крайна сметка – изкупителната жертва, върху която се пренася цялата натрупана енергия на отхвърлянето. Цената на тази дързост авторът описва в детайли и болезнени подробности, сякаш за да докаже това, което в някакъв момент подхъврля:

Тялото продължава да присъства в романа по различни начини; през него често се описват състояния, предчувствия и догадки за някаква скрита същност на героите, която трябва да се разнищи, трябва да се изясни. Текстът напряга две опозиции – от една страна се опитва да разиграе дълбок психологизъм, с който страниците са пропити, а от друга – проектира този психологизъм върху материалния план на тялото. Тази телесна матеиралност  се реализира и в палитри от сетивни преживявания – допири, аромати и миризми, визуални осмисляния, които правят текста на места изключително тактилен и жив, но жив по един болезнен начин.

Играта с двойствеността се разгръща на няколко плана. Веднъж през близнаците, които са централни персонажи и изпълняват донякъде стандартната (а и митологична) роля на единен център, от който се разплитат останалите идейни нишки. Връзката между тях, още повече скрепена от смъртта на майка им, се разклаща в периода на подрастване и физическо съзряване, когато животът на Борис (който е основният фокус на разказването, между другото) затъва в ужасяващи болезнености. Впоследствие именно те разрушават тази връзка, това единство на класическия пример за едната душа в две тела и тези болезнени преживявания, действие, спомени водят до всички по-нататъшни разрушения, докато се стигне до върховото унищожение – на единия от двамата. Тук трябва да се отбележи, че макар и двата персонажа (въпреки опита да се представят като донякъде като един) да съставляват единен смислов център, всъщност разполагаме с историята само на Борис. Сестра му до голяма степен няма собствен ярко откроен глас, нито действия.  От тази гледна точка Бориса е леко шаблонен образ, инструмент в историята на Борис. Дори появяването на дъщеря ѝ е по-скоро готов факт и тук сякаш историята леко издиша и губи пропорционалния си баланс. Сестрата-близначка се оказва не само мерилото на себедоказването, но и крайната му цел. Финалът на тази линия от романа е повече от логичен в процеса на достигането на тази цел.

Другата перспектива на двойнственост, която книгата се опитва да проблематизира, е тази на пола. Това е другият централен фокус на романа, който сякаш хем опитва да обговори популярната съвременна идеология за разнообразие в нюансите, хем много деликатно всъщност сякаш утвърждава традиционната. На ниво персонажи тази двойнственост се разгръща в два от ключовите образи, при които андрогинността сякаш се предава от единия на другия – най-напред лелята, а после и Борис, чиито живот тръгва в тази плоскост до голяма степен в резултат на нейното присъствие в живота му. Бинарността на половете хем е разрушавана, хем утвърждавана през целия поток на разказване като по този начин тексът сам се опитва да диалогизира със себе си, което като идея е чудесно.

Трудно ми е да разбера напълно хора като Вас, въпреки убеждението ми, че ние, мъжете, трябва да се учим от жените и да приемем техните приоритети. Но не за да станем по-женствени, както ни е страх да си признаем, а по-цялостни. Кога най-сетне човечеството ще се научи, че гордостта е най-големият му грях…

Като изпълнение, тук може би бих очаквал повече. Финалът в този план е дразнещо „политкоректен“ и донякъде носещ захаросан привкус. Този привкус ми се появаше често, когато тези проблеми се обговаряха, а щом се появи лекарят индиец, вече нещата ми зазвучаха като Коелю.

Тук идва моментът да спомена, че в романа се срещат не малко положения, които вероятно за някои читатели ще се сторят клиширани (а за мнозина, може и изобщо да не са) и е възможно да намалят удоволствието от добре обиграните вътрешни симетрии в разказването и системата на персонажите. Понякога клиширан е и езикът, на който романът и героите му говорят („Възрастните често мислят едно, а говорят друго. Или просто лъжат. Умствено изостаналите деца, за които се грижи, са точ- но обратното: те са напълно открити и никога не лъжат. Те са истински. Докато така наречените нормални хора не са – обикновено му изглеждат объркани, своенравни и докачливи„, „Борис е гледал достатъчно дълго безмълвни същества и се е научил да улавя неща, които убягват на другите. Той е съзерцател по природа и такъв ще бъде до края на дните си. Мълчанието и наблюдателността са неговите невидими оръжия„). Единственото, с което мога да си обясня тази остра неприятност, е вероятно желанието на автора текстът му да е достъпен за колкото се може по-широк кръг читатели. Казвам това, понеже, от друга страна, текстът представя и чудесни моменти, в които поетичната мощ в езика на автора е приковала в думите си толкова ясни и тънки моменти: „След два часа тихата есенна вечер е влязла на пръсти и се е настанила навсякъде„, „В гласа ѝ има начупено стъкло и бодлива тел„, „Всеки художник има по един неудобен ъгъл в картината, която рисува, и Ева е неговият не- удобен ъгъл в картината на усилията му, неговата болезнена уязвимост, защото я обича и иска тя да се чувства добре„). Тази несъразмерност, стилова неравност може би, щях да се радвам да я няма. Може би подобно желание за неотчужденост стои и зад множеството обяснения и тълкуване на поведението на героите в текста, които не оставят на читателя много неизяснени неща. Без обяснение обаче стоят някои ключови събития, които сякаш са поставени „ей така“ в плътта на повествованието и това им захвърляне не оставя добро впечатление на завършеност (отново, дъщерята на Бориса, Ева, която до голяма степен стои просто като точка, спрямо която да се навигира функцията на Борис като не-себе-си).

Докато четях текста на Галин Никифоров, често си мислех за Йоргос Лантимос,  само при когото досега съм срещал подобна комбинация на патологизъм и гротеска, които съзнанието в някакъв момент предъвква като абсурдизъм – сякаш само така може да ги възприеме и преживее. Романът е тежък, макар че се чете увлекателно (и относително бързо), понеже бърка на дълбоко в общественото мълчание и в съвестите ни, като предоставя не толкова панацейно решение и кратък, ясен отговор, а по-скоро предоставя повод за упражнение по човечност, която да потърси най-напред обяснение зад нечии действия преди да разпише обоснованата си присъда и да пусне гилотината.

Трудна книга за препоръчване, но си заслужава да се говори за нея. Със сигурност ще се чете още от този автор!