fbpx
Херман де Конинк: Площите на паметта

Мъглата е неотмиването
на нещо хубаво, което вече е постигнато.
Мъглата е за щастие почти несъществуване,
повече не трябва
и още малко може.
Ти остана дълго.
Мъглата малко
след това.
Почти виждам още очите ти.
Мъглата е: още едва.

Има поезии, които са по особен начин близки, макар езикът, на който говорят, да кънти леко отстранено, чуждеещо из вътрешните пространства на четящия. Като музика на неовладяна нова реч, която обаче успява да въздейства по някакъв отвъддумен начин. Поезията на белгийския поет Херман де Конинк беше огледален сучай.

Поет, журналист и есеист. Определя себе си като „неореалист“, който желае поезията му да е достъпна, т.е. езикът ѝ да говори на обикновения човек. Най-малкото, което можем да кажем, е че владее думите, които черпи от най-обикновени събития и предмети около себе си и чрез които успява да преконструира и предаде по нов начин вече познатото.

Именно там се проявява силата му да стопява тривиалното и ежедневното в един по своему тих, смирен в известен смисъл поток, който играе не само с думите, но и с връзките между тях. Атмосферата, която поезията му създава е сплетена с определен меланхоличен, неостър екзистенциализъм, като тип преживян език, който не се бунтува в революции, нито разказва приказки край огъня, а по съзряло-помъдрял начин обговаря самата битийна текстура.

img_9097-2-2791579-3455857-2503278-scaled-2348364

Както може години наред да се чувстваш зле,
отпаднал, вял, блед,
тъй че почти се радваш, когато лекарят каже
„черният дроб“ – понеже сега поне ти има нещо:

така е поезията.
Не решение,
а имане на имена за нищото. 

Имане на имена за нищото. Де Конинк назовава постоянно това нищо с имена от ежедневието и сякаш непрекъснато диалогизира с него; може би затова поезията му носи такава мълчалива мъглявост като изпаренията над море рано сутрин, които държат слънцето скрито поне до малко преди пладне.

Морето настъпва с море във своите следи. Иска всичко. Няма го.
Тогава се отдръпва с море във своите следи. Пътем се пресрещат
отиващи и връщащи се и това задръстване
е море.
Морето вярва в
правенето на море, не може иначе освен
да прави и да прави себе си, за да изплува на повърхността.
Три-четири лодчици минават пътем над морето.

Както над моя живот няколко думи.

Поезията му е със силен автобиографичен елемент. Четенето ѝ понякога напомня на навлизането в нечий дневник – обземането на очите на Другия, които обличат реалността в други словесни одежди, хем непознати, хем толкова собствени.

Не бях чел нищо от белгийските поети, но ще гледам да поправя този пропуск. Оказахме се близки.

Ти си в мен като здрача в стаята.

Back to Top