Не тишината, предусещатено за нея
рязко сменя перспективата.
Последната стихосбирка на Марин Бодаков се появи в края на миналата година, в сърцето на неастрономическата зима и това засили още повече начинът, по който думите му се четях – като зимни.
Вероятно едно такова четене се засилва още повече след предишните две книги на автора, Битката за теб (2016, Издателство за поезия ДА) и Северна тетрадка (2013, Издателство за поезия ДА), с които настоящата стои близо, като в единство.
Тази, обаче, някак усетих като най-близка. Изказът е както винаги сбит, сгъстен и умълчан без да е мълчалив. Тишината между редовете понякога отваря пропасти, които нерядко атакуват кохерентността на текста, без обаче да допускат разпокъсаност. Тишината, впрочем, лавира между двете крайности – да е присъща и да е съзнателно подържана. Тази своеобразна сплав създава една харектерна динамика в текстовете, които хем говорят, хем се отказват от говорене. Хем са лични, хем достатъчно отстранени, дори леко хладни, но по онзи северен начин, който сгрява.
Макар и кратки, стихотворенията не влизат в съвременния канон на кратки поетични дневникови форми, не са лесно смилаеми и непрекъснато теглят към себе си. Не оставят ума спокоен, а върщат очите отново и отново върху мълчаливо разкъсаните по редовете фрази. Същевременно с премълчаните си празнини обгръщат и топлят.
Битката срещу мен
В моето минало
едновременно свети червено
и за пешеходците
и за колите.
Поезията в тази книга сякаш напълно отказва движение. Застоява се, лъкатуши като остатъка от незамръзнала река покрай острите ледове край брега. Думите на Бодаков, макар да стъпват върху малки острови от деня, не се отпускат в ежедневието, езикът му се стреми да надскочи предзададената си обвързаност със света и да тръгне нанякъде другаде. Както казва Александър Шурбанов в анотацията на гърба на изданието “ […Марин Бодаков все повечесе отдалечава от нас. И със самото си отдалечаване ни тегли към себе си. Там, накъдето е тръгнал, няма пътни знаци“.