Спомени от Европа, която не помним

Когато говорим за история, историчност и историческо разказване, трябва да си даваме сметка за няколко неща. Първото е, че съществуват различни исторически протичания на времето, оттам и различни говорения за тях.

Общото за някаква група хора време и разказът за него винаги се стреми да изгради логически последоветелна структура, с която да обясни процесите в тяхното зараждане (и причините за него), развитие (и факторите които са го благоприятствали или са му пречели) и последствия. Такова до голяма степен фактологическо разказване (или опит за такова) виждаме още от Херодот, чиито Истории (от гр. глагол ἱστορέω (historéo) „разпитвам, изпитвам, наблюдавам, записвам“) се оптиват да осмислят за времето си събитие, което е маркерно за развитието на гръцката цивилизация, а именно гръко-персийските войни.

Другото разказване е личното. Добрият писател и добрият исторически роман обикновено пленявят с майсторското симибиозиране и преплитане на частните истории с по-общите процеси на времето. Динамиката между малката история на личността и голямата история на епохата е трудно доловима за всекидневното битуване, затова литературата се развихря именно в нишата, която предоставя такова виждане и осмисляне.

Стефан Цвайг е известнен с сладкодумното си разказване и майсторското си перо на биограф. Спомените му за предвоенна и междувоенна Европа „Светът от вчера. Спомените на един европеец“ са очаквано силен текст.

Първите глави от биографичния разказ на Цвайг обхващат последните вдишвания на Belle époque и прекалено удължения XIXв, чиито труп сякаш вече изживява последните си дни на системи. Наблюденията и спомените на писателя са изключително ценни не само с оглед на носталгично настроените читатели, почитатели на тази епоха, но също и като вид свидетелство за степента на развитие, до което част от Европа е била стигнала. Читателят е потопен в културния живот на Виена, виждайки не само фасадата, но и немалко от скритите под повърхността течения.

Историческите процеси, повече от хуманитарна, т.е. култорологична, донякъде и в социологична перспектива, са не само споделени, те са и обмислени. Именно в това се състои сладостта на книгата – в нея фактите не са насипани, нито са анализирани „строго научно“. Те се привеждат към наратива на един частен човешки живот, който е нормално да гледа със завишени симпатии към миналото и да носталгира. Но тези чувства, предвид, загубата, която Европа понася още през Първата Световна война (най-вече Хабсбургската империя и цялата културна вселена, гравитираща около нея, в някакъв степен и дом на писателя), са обясними и не неочаквани.

Цвайг принадлежи към онзи кръг хора, за които човечността и връзките между хората и между културите остават завинаги над опростените политически наративи за нация и национални интреси. При него загубата на родината не е просто емиграционен топус, нито пък елементарното емоционално превъзнасяне на родното, изнесено в чужд контекст. Стефан Цвайг е от онези интелектуалци, които наистина губят не само родината си (Австро-Унгария), а целия свят, в който са израстнали и живели. Губят атмосферата на единност, която непросвествено преди войната Западна Европа малко или много диша. Губят културните връзки между френско и немско-езичните културни ядра, които изплитат тъкънта на Европа. Старият континет никога не е същият след първата война, а междувоенното двадесетилетие, което едва успява да нанесе кръпки, повече в духовните рани, отколкото във физическите, бързо се оказва скрит инкубационен период на вирус, който се оказва отрицанието на всички хуманистични идеали от вече съвсем мъртвата предвоенна Европа. На моменти наблюденията на Цвай звучат плашещо съотносителни с действителността ни, което може би не е лошо припомняне.

Следейки разказа, читателят се среща с плеяда от интелектуалния живот на Европа – Рилке, Фройд, Ромен Ролан и др. Среща се с разочарованието от израждането на един мирен свят в мракобесен ад, където идеалите на разума и развитието са заплюти, а единството – загубено завинаги.

Книгата е богата освен на впечатления и размисли, също и на доста факти и имена, с които си признавам, че не ми беше лесно. От тази гледна точка щях да се радвам на малко повече бележки, които да внесат още повече яснота в иначе свободно леещия се превод на Даря Хараланова. Корицата на Кирил Златков е както винаги наслада и немалка причина човек да поиска да притежава уютното книжно тяло.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s