Дулсе Мария Кардозо: Всичко това е любов

От почти всеки живот би излязла калпава книга поради безумните истини, от които е съставен.

Вярно е също, че някои неща могат да се кажат едва когато станат други или поне когато имат вече друго значение.

Последната книга на португалската писателка Дулсе Мария Кардозо се появи съвсем скоро под логото на изд. Ерго. Българските читатели я познанат от излезлия през същото издателство роман „Моето опяване“ (2011), и двете книги в превод на Даринка Кирчева.

В дванайсет среднодълги разказа писателката от Траз-уж-монтеш ни повежда към различни перспективи, през които любовта се осмисля. Романтичната и красива приказка тук не съществува. Карозо често сякаш нарочно изостря наратива, играе си с шока и жестокостта в някои от историите, като обръща и пробожда в последния момент очакването на читателя. На моменти този похват е изпълнен особено умело, в други – сякаш не толкова.

Езикът на Кардозо достига чудесни наблюдения в някои случаи, в други звучи леко прекалено емоционално, докосвайки едва-едва напудрената естетика на любовните романи с кичозни корици. Женското писане се улавя от пръв поглед, в което в някаква степен се крие и тънкият чар на историите, които Кардозо разказва. Идеализацията на топоси като женското присъствие, любовта към животните, връзката между близнаците и др. стъпва по ръба стъпва по ръба на баналното, но от друга страна е разиграно по нелош начин.

Вече наблизо, Дориш ни се усмихна за поздрав, но никой не кимна дори бегло, нито загатна поне бледа усмивка, нали чудесата изискват да останеш безмълвен, ако не в съзерцание, то поне от страх.

Прекарала детството си в Андола, която трябва да напусне заради революцията, писателката често се връща в островни пространства и общества, наситени с камерна монотонност и оплитаща еднаквост. Други от текстовете са написани като свободни есета върху реални събития. Понякога този есеизъм сякаш се разиграва с определена доза overthinking и споменатата вече преекспонация, които сякаш леко идват в повече и изпъкват от атмосферата в сборника. Впрочем, такава атмосфера ми е трудно да определя. Историите са не само разнородни, но и различни стилово.

Въпреки това може да се долови общото ядро – това на тъмната страна на любовта; разрушаващата, поглъщащата, затварящата очите, отварящата с тежестта си черна дупка, около която светът се изкривява, но и на която в някаква степен дължи самото си движение.

Не е зле да спреш да говориш, когато вече не искаш да кажеш нищо. Или когато вече не е нужно да казваш нищо. Ето затова старците се отучват да говорят. Причината старците да се отучат да говорят е същата, поради която децата се научават.

Няма смисъл да разговаряме с Другите, ако не вярваме на каквото ни казват. В този смисъл разговорът с Другите е и въпрос на вяра.

Back to Top