Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр. 24, 26.06–2.07.2019
вечният хаос е почвата от която редът никне
като привидна аномалия
Дебютната стихосбирка на Никола Маринов улавя най-напред с наситената визуалност на корицата си. Произведение на Люба Халева, още оттам на читателя се внушава нещо живо, нещо биологичнои разплетено, но и цялостно.
Стиховете обговарят застинали моменти на размишление и съзерцание, доближават се до природното, като се опитват да преминат отвъд него, отвъд историята. Думите на Н. Маринов висят над времевата бездна и отпращат към една aurea aetas на единение, напомнящо на еденската ситуация на неразграничение, но и на световната душа и връзката на единение между всички живи организми. „[К]огато видиш паниката/ на мравката от пречупения ѝ корем/ разбираш че нищо не е без значение.„
Единността на света се проявява на много места из стихосбирката. “През нощта оставям/ тялото ми да се/ вълнува от обоснованите/ и необоснованите си страхове/ и се качвам на райска птица/ която ме сваля/ на прозореца с пуснати щори/ и седя отвън докато не/ звънне алармата и не почна/ да си тананикам новогвинейки/ песни”. Състоянието, в което поетическият глас разказва или просто констатира, напомня на присънено напипване и обговаряне на интуитивно ясна, но рационално трудно определяема идея, разказването на сън, достатъчен сам в себе си, но несъвместим с мисълта след събуждане. “[М]ежду будност и сън/ разликата е прозрачна/ няма разграничение/ в методиката/ само в промеждутъка”. Образността в стиховете се опитва да свали разграниченията между двете страни на сънната монета, между доминантно зададеното бинарно отношение човек-животно[1].
В противовес на еден-ичната единност наи междуживите същества в стихосбирката стои, лежи, мълчи бездната, която никога няма свой глас, но сякаш ползва гласа на обговарящия я, за да се заяви. Тя се проявява не само като екзистенциален топос, но и като времева дълбочина, често отразяваща се в лицето на животните, сякаш материални (а и душевни?) преносители на спомен от минало, непознаващо човешкото присъствие. „[Т]ялото на рибата се бори/ блъска други риби, костенурки за/ да стигне до храната но/ погледът ѝ помни мига на/ раздвоение във време и вечност“.
[1]Което в последното стихотворение се анихилира.