След Мозайка от убийства Антъни Хоровиц се връща при българския читател с първа част от известната си навън поредица за приключенията на детектива Хоторн.
Историята е отново поставена в конеткста на английската провинция, гъста с влажна и мъглива атмосфера, мрачновата и все пак по своя си начин уютна.
Както и в предишния си роман, излязъл у нас, писателят се заиграва по леко постомодерен начин с отношенията между автора и читателя. Тук самият Хоровиц присъства в повествованието като един от главните герои. Всъщност, той се явява в ролята на помощника в традиционната диада с централния „супер герой“.
Заглавието на романа някак нарочно насочва вниманието на читателя към убийствата в историята (какво друго всъщност може да очаква човек, посегнал на криминален роман? но за това – по-надолу). Това, според мен, обаче е подвеждащо. Освен разкриването на мистерията, т.е. разрешаването на централия проблем за целия жанр, а именно Кой е убиецът? книгата на Хоровиц съвсем деликатно анализира и изследва главния си герой, който ще продължи да присъства и в другите книги от поредицата – детективът Хоторн. Хоровиц всъщност трябва да напише книга за детектива, т.е. отново имаме металитературните заигравки, които ни забавляваха и в предишния роман.
Иначе, докато четях този втори за мен криминален роман изобщо, се запитах: Какво всъщност очаква човек, когато хване подобен тип литература?. В текста си за Мозайка от убийства вече говорих, че вероятно част от удоволствието на подобно четене е чувството за разрешимост на всяка загадка, независимо от оплетеността ѝ. Тази абсолютна вяра в могъществото и върховенството на човешкия разум като единствен инструмент за подреждане, а с това и покоряване, на реалността вероятно носи допълнителни позитивни емоции или подклажда някакво тренсцедетнално его. Може би понеже по презумпция си знаем, че нещата не стоят точно по този начин, имаме нужда да потъваме в свят, в история, където все пак сме всемогъщи и знаем всичко, или поне най-важното.
Та, какво очаква човек? Убийство, все пак – едно или повече, защото в скалата на престъпленията, на злините, няма друго деяние, което да надхвърли това действие, с което човек влиза в дрехите на Демиург, разполагайки ако не със собствения си, то поне с нечий чужд живот. Трябва престъпленията да са детайлно представени, за да се намеси и усещането за погнуса, за страх, за интензитет на емоцията, койго не е привичен за ежедневните преживявания. Трябва да има детайли – иначе интелектът няма да е доволен от усещането си за всемогъщество в разплитането на проблема. Трябва да има диалози, които да дооплитат картинката. Трябва историята все пак да е четима, да върви добре като стил и да не дразни с грапавини.
Книгите на Хоровиц, които съм чел досега, определено съдържат всичко това, което може би обяснява защо е припознаван като майстор в жанра.
А освен друго, Убийството е всичко е чудесен избор за летните пътувания и почивки, понеже е увлекателна, приятно написана и незатормозяваща, а на моменти писането на Хоровиц се разлива в прекрасни описания, запечатващи моменти и гледки с почти поетичен език.
Всъщност винаги съм обичал крайбрежните градчета, особено извън сезона, когато улиците са пусти, а небето е посивяло и ръми. По времето, когато четях книгите за Хорноблоуър, родителите ми често пътуваха до Южна Франция, но пращаха мен, сестра ми и бавачката в Инстоу, в Денъншър, и животът по английското крайбрежие остана запечатан дълбоко в ума ми. Обичам пясъчните дюни, ротативките, кейовете, чайките, ментовите пръчки с онзи надпис, който незнайно как е запечатан вътре. Имам слабост към кафенетата и чайните с възрастни дами, които си наливат мътен чай, към дебелите парчета маслен сладкиш с шоколад и магазинчетата, където продават рибарски мрежи, рейки за палатки и шапки със смешни надписи. Предполагам, че е от възрастта. В днешно време, когато на някого му се прииска да отида на евтина почивка, се качва на самолета. Но това също е част от очарованието на тези малки крайбрежни градчета: фактът, че вече са забравени.