Никога не си ми казвал „довиждане“, нито „сбогом“ – рекох. – А човек, който не ти каже „довиждане“ и си отиде, не е човек, а есен.
Отлагах близо година зачитането на сборника с „Юлски разкази“ на Здравка Евтимова. През това време авторката се оказа в центъра на медийното внимание (вж. напр. Дарик, Аз чета, GoGuide, Сега, Труд, Стандарт, BGonAir, FlashNews, ЗаПерник) след като неин разказ беше включен в американски учебник по литература за 8 клас.
Още сблъскването с първия разказ ми показа, какво ми предстои. Езикът, който Евтимона ползва е български, който рядко вече виждаме и чуваме – своенравен, неконвертируем, накосмополитен, трудно преводим, много истински.
Историите, включени в сборника се отличават с особения начин на разказване, с премълчаванията в потока на събитията, в края. „Въздухът“ е пропит със специфично усещане на тънка безнадеждност, на разруха, на угнетение. Често присъства фигурата на стареца с лице повече бръчки, отколкото поглед (неточен цитат по памет), който най-често изпълнява една и съща функция – на извор, на коректив, на подпорка, на сгъстен живот, омесен от горчилка и сладнееща мъдрост (на моменти чак идваща в повече).
Ситуациите в отделните истории биха могли да се обхванат от един общ знаменател на изпитост, на някакъв достигнат предел, в който животът изявява обострената си челюст. Героите често са насочили погледа си към някаква празна отвъдност, пред тях перспективите често липсват.
Повтарящ се мотив е и пустотата, появава се в няколко разказа – ту като камениста почва, в която главната героиня почти на инат, почти като акт, утвърждаващ все още непредалата ѝ се самоличност, сади ябълкови фиданки, ту като скалиста заемя, в която пак друга главна героиня копае с търнокоп ями.
Героите на Здравка Евтимова са с една дума жилави. Изпѝти в историята и живота си, но жилави в обострения си дух, мълчаливия си отказ да се предадат (неясно на какво, но сякаш има нещо невидимо, което ги е довело до предел, до безизходица, до крайна точка на някакво съществуване), жилави в непреклонната си човещина, с която дълбаят напред или с която се вкаменяват, за да продължат. Понякога с подобна твърдост и читателят трябва да се изправи, да влезе в разказа и да продължи в прозата на Евтимова; проза, която не е неизискваща, но и по никакъв начин не се опитва да се извисява изкуствено и разграничаващо се от обикновения читател, който не търси висока литературна игра и метатекстологични препратки, а просто обича да му се разказват истории.
Гласът на Здравка Евтимова се отличава. Историите ѝ са крайно тукашни по дух и същевременно изобщо необвързани с някакви конкретики от реалността, заради които да не могат да надскочат времето и простраството на създаването си. Мисля, че имаме разказвач, който може да изведе и всъщност извежда българската проза доста напред, без да влиза в модни литературни тендинции и слава Богу, че излиза от сянка.
– Ти си червей, Маноле. На̀ ти! – тя го плесна по едната буза, после по другата. – Смирението е добро само ако можеш да платиш на някого да бие другите вместо тебе. Смирението те води в помийната яма – удари го още веднъж и продължи равно, бавно, без гняв: – Ако още веднъж ти видя безпомощен като стара баба, ще ти отрежа ухото – и тя вдигна пред очите му ножа, с който колеше пилетата.
Оттогава Манол, още малко момче, изпитваше болезненото желание да остане в залеза и да не се събужда сутринта. Сега в очита на тази странна птица виждаше тъкмо това – тъмното си усещане, че не бива да се бие, не бива да плюе, не бива да притиска чуждия живот с надгробна плоча.
Затова се върна, затова изтича към нея, взе я на ръце и направи нещо, което не беше правил от много отдавна. Целуна очите ѝ, които бяха пълни с нощ. Целуна лицето ѝ – смугло под жълтия огън на електрическата крушка. Всяка целувка го водеше обратно в детството му, при тихия горещ вятър, който напук на капаните, напук на белезите и гладния свят бе оставал някъде дълбоко в него, заедно със страха, че залезът ще отнесе юли от кожата му. Тя също го целуна, плахо, сякаш се боеше, че той ще изчезне.
