Черни дупки и бели джуджета
Дебютният сборник разкази на Антония Апостолова въвлича читателя в плътно и добре оразмерено море от думи, които въздействат двойствено. От една страна, те сякаш се съпротивляват на естествения поток на четене: текстът е гъст, езикът на места – хем плътен, хем изчистен от всякакви въздушни шупли, хем понякога проявява оправдана детайлност, доколкото писането й би могло да се оприличи като „женско“. Усърдната работа върху разказите проличава силно в липсата на участъци в изказа, които да олекотят протичането на историите (и все пак те текат леко, без да напрягат съзнанието, но не и без да изискват внимание). Това обаче не прави текста претенциозен или отдалечен; стилът в известна степен е неутрален и само понякога се пропуква от поетични метафори или психологически вдълбавания (повече намекнати, отколкото експлицирани). От друга страна, противодейства една завличаща мощ, която отнася и вглъбява, говори тихо, сякаш на себе си, опитва се да преживява все едно непреживяеми събития и рани, които продължават да плетат мисловни и емоцинални лабиринти-затвори.
Атмосферата в сборника е камерна. Повечето истории са застинали между двама, евентуално трима души. Границите на личното, на тангентното поле с Другия са основен фокус, който центрира напрежението и в него (про)падат съдбите на героите. В някои от историите този колапс е същият като този, който заражда черна дупка – прекалено надвишеният предишен обем не успява да бъде изхвърлен навън навреме след разширяването в червен гигант. В други разкази героите са като бели джуджета – остатък от предишна свръхекспанзия (все пак става въпрос за любов), която обаче е стигнала някакъв предел – звездното гориво е приключило, оказало се е недостатъчно (или е отнето); обозримата в момента на разширение безкрайност бива изтървана от поглед. Моментът на „свръхновата“, драстичната метаморфоза обикновено е премълчана или читателят стига до нея бавно, стъпка по стъпка, завеса след завеса. Безкрайно растящата прогресия на любовта (най-често отминала) колабира до пунктуални спомени, които трябва да се навържат, за да се начертае основата, необходима за стъпката (нагоре?) в следващата част от живота на героя. Това навръзване, този опит за продължаване напред, за сбъдване на някаква стабилност чрез останките се усеща непрекъснато – героите са стъпили отвъд трагедията си, макар и останали със зейнали пропасти след нея.
Пространството между двама. То се изживява не само на ниво наратив, но и в поетизирането на езика. По-често бездна, в това пространство героите обговарят себе си и случилото се, в него са съсредоточени ядрените механизми на историите в сборника, там се навръзват точките, оцелели след екзистенциалния срив, там аз-ът се лута в кръг, постоянно цирклулирайки между себе си и Другия.
Оттам плъзва и есенната мълчаливост на разказите, които дават вид на бърборливи истории от живота, разказани между приятелки, с детайли и реалии от чужди пространства, но и разкази, които в същността си и в спокойното си разгръщане сдържат нещо.
Това сдържане действа като пораждаща сила на историята, оставеното от него празно пространство придърпва читателя напред, не без да го остави непокътнат. То пропива цялата атмосфера на сборника, насища с определена сивота и равномерност, с ненакъсаната повърхност на морето, което хем не позволява потъване и изтласква към повърхността, хем безмилостно дърпа навътре към недрата си, прескача кожата и приласкава живота към себе си.
Текстът е публикуван за първи път във вестник К, бр. 35 (46), 1. 11. 2019г.