„Остани с мен“, за да остана Аз
„Остани с мен“ на нигерийската писателка Айобами Адебайо е силен дебют.
Историята ни запраща в семейство, премазано от товара на бездетството и всички последващи изкривявания, които натискът на обществото и напрежението вътре в двойката причиняват. Това се случва на фона на съвременната нигерийска история с нейните преврати, военните режими и експлодираща несигурност.
Разказът е разделен между гледните точки на Йежиде и съпругът й Акин. Фрагментите от историята прескачат между миналото и настоящето, изграждайки нелинейното протичане на събитията, детайлите се нареждат като пъзел и постепенното задълбават в раните на истината. Именно раните са ядрото на тази книга. Вътрешното време в романа обаче не ги заздравява – напротив, възпалителните процеси, тръгващи от тях, разгръщат трагичния потенциал, който насочва смъртоносното си жило в две основни посоки – връзката между двамата герои и „плодовете“ й.
Тук стигаме до може би основния проблем на „Остани с мен“ – бездетството. Дългоочакваната рожба на Йежиде и Акин се превръща в черната дупка, около която бракът и семействата на двамата малко по малко биват разнищвани. Отчаяни опити за бягство от тази макабрена орбита правят и двамата. В единия случай „паранормалната“ намеса на местен традиционен лечител води до болестно състояние, при което тялото реагира, като че носи плод, докато такъв на практика няма; във втория случай обаче нещата стигат значително по-далеч, излизайки извън рамките на обществено приетите норми, и потъват в прастари житейски модели и митологични парадигми.
Всичко това Адебайо разплита постепенно, с щипка от традиционни вярвания и регионален манталитет, а читателят преживява заедно с героите няколкото кулминации и трагични развръзки.
Адебайо се опитва да засегне още няколко тематични полета в книгата си, които обаче остават в сянка. Например, полигамията – в историята тя се реализира, условно казано, два пъти. Веднъж се налага като обществен механизъм за справяне с безплодието, при което Адебайо прави опит да вникне в психологическите процеси, стоящи зад тази ситуация. Сякаш това вникване не е достатъчно дълбоко и плътно и особено след един от повратите в разказа, става леко излишно и недоразвито. Другата перспектива е далеч по-многопластова и авторката я разплита малко по малко пред очите на читателя.
Тази втора, да кажем, „не обществено явна“ линия на полигамия изглежда опит за премахване на товара, с който нераждащите се деца смазват родителите – и задвижва цяла поредица от трагически симетрии и „вечни завръщания“. Цикличността се прекъсва, когато вината се изповядва и изнася наяве. До този момент обаче трагическото зацикляне е изхабило героите до такава степен, че на практика ресурс за прошка и продължение напред няма. Романът спокойно можеше да свърши и тук.
Но той продължава след хронологична дистанция, сякаш времето е свършило своето: след поредната смърт се ражда новият живот на семейството и, най-важното, сиротната главна героиня, никога непознала майка си, най-накрая вижда собственото си отражение и така запълва празното място в душата си, в което никой до този момент не е пожелавал да остане.
Начинът, по който се третират бракът й, невъзможността да има дете от мъжа си, изборите й, дори и грешките й стоят леко идеализирано. Тя е представена като изконната жертва до момента, в който почти накрая не решава да се откъсне от всичко. Тази линия изглежда наивна и създава ненужни за романа поляризации. Друг аспект в книгата, без който, според мен, повествованието не би загубило нищо, са споменатите политически моменти в страната. Освен да привнасят атмосфера на цялостна разруха в света около главните герои, не видях по някакъв начин те да допринасят нещо към повествованието. Леко дразнещи са и някои прекалено контрастиращи моменти и детайли, които изпъкват на иначе гладката структура и стил на разказа.
Всички тези детайли обаче, вярвам, ще бъдат обигравани още по-добре занапред от Айобами Адебайо, която в тази книга печели с майсторското разказване, с четивността и с онази необговорима съставка, която реализира една от най-големите магии на четенето – книгата да залепне за ръцете.
Текстът е публикуван за първи път във вестник К, брой 34, 8.11.2019.