fbpx
Йосефине Клоугарт: „За мрака“

Виждане през мрака

„Окото плаче, понеже през цялото време губи нещо. Градове. Гледки.
Всичко онова, което окото вече не вижда, е загубено.“

Йосефине Клоугарт е едно от явленията в съвременната датска литература. Два пъти е номинирана за наградата на Nordic Council Literature Prize преди да навърши 30. Сравнявана е с Вирждиния Улф, вероятно заради делиактния поток на вглеждане и финото изговаряне на невидимите полепвания между нещата. У нас е донякъде позната или поне издавана с романа „Един от нас спи“ (2016), а четвъртата ѝ книга „За мрака“ (Om mørke, 2013) се е появила тихомълком тази пролет в превод на Росица Цветанова. 

Когато за пъри път посегнах към скандинавската литература, беше чрез сборника разкази от библиотека Панорама, озаглавен „Полунощно слънце. Десет разказвачи от севера“. В увода Вера Ганчева беше обяснила за естетиката, която полунощносто слънце през лятото и дългата му липса през зимата създават, за внушенията на водната повърхност, винаги наблизо, отразяваща сумрачното небе, за пастелените цветове на природата и отражението им в художествения език на северните автори. Нещо, което хем отекна като дълбоко познато, хем като призма, чрез която щях да гледам на скандинавската литература оттук насетне, а и не само на нея.

Мракът, както полунощното слънце, има своето място в севера. Не само като география, но дори и в езика – периодът от годината, в който денят е изключително кратък се нарича с отделна дума – mørktid, времето на мрака. Всичко това поражда определено очакване, когато видим заглавие „За мрака“, писано от датски автор. Още повече, че българският читател има немалък досег с датската съвременна литература, споменаваме набързо Карстен Йенсен с „Ние удавниците“ (прев. Мария Змийчарова, изд. Жанет 45, 2016), Йенс Кристиан Грьондал с „Тишина през октомври“ (прев. Ева Кънев, изд. Колибри, 2016) и др.

Макар описанието на гърба на българското издание да  определя „За мрака“ на Клоугарт като „история за мрака във всичко, за непрекъснатия заник, за мрака в любовта и в природата“, всъщност книгата е много повече едно поетизирано вглеждане в самото вглеждане, гледане и виждане. Художествена дисекция на окото и цялостното преживяване на визуалното, на отношнията между виждащия/гледащия субект и обекта, на и самата реалност наоколо. Както казва и първото изречение в книгата: „Всичко, което виждат очите, върху което се спира погледът“.

Езикът на Клоугарт е силно накъсан, сценарийно експресивен и маркиращ отделни моменти – както събитийни, така и перцептивни. Читателят много повече е поведен из преживяването на текста, отколкото историйното, наративно възприемане. Говоренето е като към себе си, с много хлабави връзки, повече като гласов дневник, записван на пресекулки. В романа се откриват части, написани като поезия, като Сафически фрагменти, такива – като пиеса, и проза, която със сигурност може да се нарече така само формално. Визуланото чрез езика доминира над действието, без да се разлива в широки съзерцания.

Жанровото определение на книгата е трудно осъществимо. Текстът прескача в различни модуси, винаги концентриращ се около ключовете – виждане, загуба, море, светлина, мрак. Читателят е въвличан в пасажи с различна динамика и различна степен на концентрираност, докато авторовият поглед се приближава и отдалечава от обектите с различна скорост.

„Градовете, които напускаме, ни съсипват по мъничко. Това ще рече, че сме оставили по нещо от себе си на всички места, където сме били.
Сега светлината може да влиза по-лесно, но изтича от нас с главозамайваща скорост.“

Един от основните повтарящи се мотиви е този на напускането, най-вече изоставянетона окото от всичко, което се оказва извън полезрението му. Човекът сякаш е дефиниран чрез виждането си, светът съществува, понеже може да бъде видян и съответно всичко, което вече не се вижда, се лишава от битие. Очите са повече пасивно възприемащи, отколкото гледащи, т.е. активно насочващи се към обекта на съзерцание.  От друга страна реалността е определяема едва в онези части от нея, които се губят: „По-лесно е да се разделиш с нещо, което е налице, отколкото с нещо, което е било в даден момент. Тъкмо всичко онова, което губим, остава при нас, онова, което имаме, в известен смисъл за нас все още е невалидно.

Другият често преживяван мотив е този за потока, за протичането на времето. Прозата на Клоугарт преживява болезнено сякаш самото протъркване на времевия поток о кожата, начинът по-който времето изоставя нещата, за да се превърнат в минало.

„Светлината има възраст.
Това е болезненото при светлината, въодушевяващото мрака.
Това го разбира тялото.
Тя човърка някакви книжки, оставени на масата. По този начин минава време.
Тялото се нагажда към всичко. Тялото акумулира време. Тялото приема времето на светлината.
Утринната светлина е на 8.3 минути, когато попада върху лицето ни. Ние абсорбираме това време, ставаме все по-стари по силата на количеството време, което се стоварва върху ни.
Ако останем в мрака, нещата стоят другояче.“

Четено на Клоугарт е вървене в мрака, не се вижда водата под нозете, не се виждат корените, които спъват, стъпките са повече осезателни, отколкото осъзнати. Езикът ѝ напомня мекото приплъзване в мъгла привечер. Спокоен, пленителен и уютен. 

Тя го посещава отново, след много дълго време. Тъкмо затова си говорят. Той се поклаща на стола напред-назад. Добър приятел е, мисли си тя. Той казва, че нямал нужда да се влюбва отново, че всичко е свършило. Че след нея всичко е свършило. Когато отива до кухнята, за да донесе две портокала и малко шоколад, които да вземат в планината, това беше преди да установят, че нямат време да ходят там, не и този ден – тя тръгва да обикаля сама дневната му. Толкова е стара, дневната. За първи път го посещава. Прокарва пръсти по няколко ктиги, по рамката на снимката, която той е направил, вижда фруктиерата с изсъхнали плодове. Три праскови, една ябълка, сбръчкани и матови, хлътнали бузи. Мисли си, че това е най-тъжното нещо, което е виждала, някога, плодове, които се валят вкаменени и изсъхнали във фруктиери, във всички онези изоставени хорски домове, всичките съсипани хора, онези, които все още усещат липса и дълго ще я усещат, ако не и завинаги – тук плодовете се застояват прекалено дълго и изчезват прекалено бавно и никога напълно. Оставят ги там като органичен часовник, който отмерва времето от деня, в който е започнала мъката, след като всичко е свършило. Сякаш тези хора искат да им се напомня, че всичко е потънало в застой и разруха; или да напомнят на самите себе си, че всичко се движи, заобикалайки ги. И те самите също; старостта на плодовете става старост на тялото, състоянието на плодовете се съпоставя с това на тялото. Скърбящото тяло и умиращия плод. Умиращото тяло, което празнува скръбта. Любов, която се превръща в загриженост и внимание към упадъка. 

Тексът е публикуван за първи път в Литературен вестник, 7/2020, 19–25.02.2020.

Back to Top