Вера Ганчева: Природата като стил и критерий

Увод към „Полунощно слънце. Десет разказвачи от Севера“ (Библиотека „Панорама“, #147. Серия „Проза“, № 114). София, 1981.

1. Когато влизаш в гората, не забравяй да почукаш.
2. Разтвори с две ръце един празен плик и изречи в него нещо на висок глас. После бързо залепи плика и го прати по пощата на някой, когото казаното от теб може да интересува.

Тези напътствия на шведския поет Бенгт аф Клинтерг са като гранични камъни, между които се простира цяла територия. Надписите върху тях се четат от пръв поглед, но ги разбират онези, които схващат кодирания им смисъл: че природата трябва да се уважава и че комуникацията е всъщност напразно усилие. По редица признаци (географски, социални, психологически, културни) можем да определим тази територия като Север – едно понятие, което от европейска гледна точка изразява не само климатично-зонално своеобразие, а и особености във външността, светоусещането, взаимоотношенията на хората, които я населяват и за които будното екологично съзнание е наистина характерно, не по-малко от самотността и отчуждението. Разбира се, това надали ги отличава от останалите европейци и въобще от хората в съвременния свят, за които завръщането към природата е спасително бягство, надежда за лечение на хроничните простуди на душата, причинявани от студения асфалт в градовете, където единачеството е и често срещана, и вече приемлива форма на съществуване, но такава подчертана специфика като северната, при която контрастите играят ролята на нюанси, обуславя и специфичното отражение на модерните проблеми в повърхността на региона – огледално възприемчива с водата, която е най-свойственият му елемент. Особено знаменателна с двойнствеността си на незабавно зримо ехо и на незрима дълбочина, която не отразява, а поглъща, не показва, а крие водата за северния човек, моряк по ген и въжделение, символизира впрочем колкото неговата откъснатост от другите, толкова и възможността за преодоляването ѝ, а нейните предизвикателства като стихия го каляват за самореализация, каквато общуването в най-буквалния си смисъл далеч не винаги носи. Там ще ги видите навсякъде: хора, спрели колите си съвсем до водата, на ръба от вятър и бетон, който я дели от града, загледани в нея, без да слизат, неподвижни, сякаш оглушали за грохота на Стокхолм, Хелзинки, Осло, Копенхаген или Рейкявик, изпаднали в състояние на някаква блаженство, на транс или полусън, при което тялото се отпуска до безтегловност, а психиката набъбва от сокове. Тази „нирвана“ е краткотрайна. Ежедневието, строго към своите подчинени, не им прощава продължителните отлъчки от задълженията, които налага, но след минутите таен триумф над него затворът му, макар още по-тесен и душен, вече не изглежда тъй строго охраняван и принудите му – доживотни. Освен с примера за необятност водата е дала енергия и с внушението че преградата е тъждествена на своето превъзмогване.

            Океани, морета, езера, реки има навред по света, но ако лазурната шир н а Юга, да речем, превръща подобен диалектически извод в мелодия, сивотата на Севера (оловна, сребриста, опалесцираща) го прави сякаш предвещание, тласкайки мисълта по-нататък към онова, което остава скрито зад полупрозирното було на мъглата. Светлината допринася за това психооптическо въздействие с ефекти, необичайни и през дългите месеци, когато е съвсем оскъдна, а взаимопреливането ѝ с водата създава усещане за безкрай, който и душата, и сетивата преобразуват в свой мащаб. Но култът ѝ към нея, съвсем обясним с мрака на дългата зима, е основан върху двуединството на противоположности: радост и тъга, възторг и боязън, копнеж и тревога. Чествувана през декември с песни и шествия на руси момичета с корони от запалени свещи, северната светлина достига апогея си през юни, когато напълно възтържествува над нощта с непрекъснатия ден, не само природно явление, а и сбъдната мечта за незалязващо слънце, чествувавно на свой ред с танци и пъстри венци. В този екстаз обаче се долавя униние, както кулминацията съдържа упадъка, който ще я последва, и ако другаде има понятие „пролетна умора“, в страните на Севера говорят за „лятна депресия“, за авитаминозна психика в резултат на изтощително тягостната зима, но също и от обстоятелството, че краят ѝ е настъпил, обезсмисляйки порива към него, който инстинктът заменя с нов – към прохладата на сенките, потулващи всички, което светлината безцеремонно вади на показ, към смутеното от нея спокойствие на възприятията и емоциите. Светлината ще рече и оголеност, беззащитност, нажеженост до бяло от вълнения и предчувствия, на които полунощното слънце придава интензивност, граничеща с неистовост; то препуска като побеснял жребец по линията на хоризонта, „ненаситно, пияно и диво“ (Артур Лундквист), тъпчейки с копита онова, което е подстрекало да разцъфне… Такова сложно отношение към светлината като източник на живот и гибел намираме изразено в произведенията на много писатели от тези страни, класици и съвременници. То е тема и на един от разказите, с които е представена тук финландската писателка Тува Янсон: мракът е бездна, осигуряваща на творчеството шемет и дълбочина, а светлината – прожектор, предупреждаващ за нея като за опасност; но макар и не тъй пряко, повечето автори в този сборник го третират именно в неговата противоречивост, още по-многозначителна впрочем при употребата ѝ на разширена метафора за отношения – социални, индустриални, индивидуално-социални. Надеждата за равностойно общуване с другите („Шпионинът“, „Само ще надзърна“), за някакво, дори и илюзорно, осмисляне на съществуването, абсурдното („Пациентът“), безкрило („Кукленската къща“) или размътено като вир, в който е хвърлен тежък камък („През есента“), за просто човешко щастие („Враните“, „Вълчи капан“), за победа на дарбата над изолацията („Детето-чудо“, „Хомункулус“) е един вид синоним на светлината, опровергаваща сама себе си, на мечтата, станала травма, на стрелата, превърнала се в окървавено острие.

            А и природата е янусолика: усмихната и озъбена, мамещо прелестна и стаено враждебна, хармонична и хаотична, лоно и засада, извор и гроб, начало и предел… Морето, пясъкът, скалите излъчват ту бисерно сияние като небето над тях, ту мъждива здрачевина като в халюцинации на бълнуващ, която преобразува и най-баналния пейзаж в кътче от някакъв странен прасвят, гъмжащо от хищните черни птици на нежелани спомени и асоциации – те гнездят във всяко убежище от паметта, препречват на орляци всеки изходи и заглушават всяко „да“ с изстъплено пляскане на крилете. Вникването и в тази двоякост обаче се равнява на опит, обогатяващ живота и същността на онези, които се стремят не само да опознаят природата и да я разберат, но и да се идентифицират с нея, затваряйки така кръга на личното си усъвършенствуване. Природата на Севера е щедра на внушения, на толкова на гледки, и осезаемо присъствуване в литературите от този край на Европа като тематика, като миросъзерцание и идейна тоналност, а най-вече като стил, монотонен, но привидно, художествено лаконичен, но изразно наситен до фиордно-синьо, естествен, някак наивистично непринуден и опростен, но с голяма вместимост за драматизъм. Това, разбира се, не е случайно – природата не е нито фон, нито декор на битието, а мерило за степента на неговия развой, толкова по-високо, колкото по-трудни са условията, които му предоставя. Като съвкупност от тях тя впрочем е сама по себе си една цивилизация, фаза в процеса на еволюцията и синоним на култивираност в смисъла на морал, на нравственост, не на подчиненост спрямо другата, същинската, чиито норми и стойности са се формирали като система, аналогична и на отношение към природата. Възприемането ѝ като критерий, осъзнаването на нейните закони и състояния като цялостна, ненакърнена логика, схващането на диалектическата оправданост на противоположностите ѝ филтрира и заобля „его“-то, издигнато в „аз“ чрез взаимовръзка с нея. А усвояването на езика на природата ще рече овладяване на природата на езика: малкият герой в разказа „Орлови нокти“ на норвежкия писател Йохан Борген прави това откритие неволно, но доловило, че сетивните възприятия му помагат да проумее значението на понятия, чужди и абстрактни за него, момчето все по-настойчиво се стреми към досег с една, уж периферна, действителност, чието опознаване то интуитивно отъждествява с посредничеството между него и всемира. Показателно е впрочем желанието му да придобие тази опитност в усамотение, на разстояние и от най-близките си, родители, в чийто запрет да не се катери по храста е отгатнало безпогрешно друго табу – да не докосва до себе си. Човекът е такъв, какъвто го изисква обкръжаващата реалност, гласи техният косвен урок, или по-точно – трябва да стане такъв, за да се съхрани физически здрав и психически читав, да съществува равномерно и безметежно в полагаемия му се социотоп, пряк еквивалент впрочем на биотопа, отреждан от природата на всичко живо. Да съществува равномерно и безметежно – външно, а вътрешно да клокочи от нереализуемия заряд на индивидуалността си, от напираща сила, която в левовите полета на Исландия например изригва като гейзер, но в климатизираното „общество на благоденствието“ изпепелява този, който я носи.

***

На 10 юни си отиде Вера Ганчева – колос в културния и литературен живот в България. Позволих си да споделя тук текста, с който вероятно бях спечелен за Северната литература. Днес е и Midsommar, денят на лятното слънцестоене.

Нека пътят на проф. Ганчева бъде светъл.