Сборникът с разкази на Велислав Д. Иванов създава определено очакване още със заглавието си. Образите и отраженията се заиграват с литературната традиция и история, представяна от имена като Хорхе Луис Борхес, Кортасар, като европейският модерн преди това.
Наистина, седемте истории, побрани в книжното тяло, носят сумрачен щрих, напомнящ на Борхес, леко ониричен привкус на съвсем деликатното припрлъзване по абсурда. Вървенето по ръбести ситуации на привидно невъзможни истории всъщност позволява на Иванов да навлезе в един по-особен модус на реалността и света, в който са излязат на яве наблюдения и осъзнавания, които иначе може би остават скрити.
Прозаичният текст е пълен с препратки и интелектуални заигравки, без това да натежава, нито да изпъква на преден план. В това отношение разказите са постигнали умелия баланс да се движат между наративната доминанта и поетичната експресия. Езикът е овладян и точен, без да е прекалено суховат, но и без да изстъпва в някакви особени, запомнящи се фрази. Историите са интересни и поне за мен бяха достатъчно увлекателни, без да пропускам красивите моменти на поетизъм.
Всеки разказ е изговорен в първо лице и човек може да остане с впечатлението, че всъщност главният героя навсякъде е един и същ. В историите се засягат темите за спомена, мистериозно се появяват и изчезват хора – не само като част от сюжета, но и като механизъм, с който да се открехне пространство за по-дълбоко навлизане в тъкънта на съществуването.
Изобщо, чудесна първа книга. Дано има още.
Издадена е през 2017 от изд. Колибри, редактор е Татяна Джокова.
