В северния музей
Сборникът с девет истории „Музей на бегинки“ (1894) на белгийския писател Жорж Роденбах (1855–1898) неслучайно е озаглавен по този начин. Историите в него са съчетани с кратки прозаични паузи, наречени „натюрморти“, с които статичното експониране на атмосферата в бегинажа в Брюге/Брюж засилва усещането за бродене из място от миналото.
Бегинажът, както ни информира карето на гърба на книгата, представлява специфично явление за части от земите на южна Холандия, днешна Белгия и северна Франция – вид почти монашеска общност за жени, но с по-либерални правилна, зародила се през ХIIв. Постъпващите (най-често вдовици, но и млади девойки) запазват социалните си роли, макар че дават обет за целомъдрие. Това място, колкото физическо, толкова и друго, се съставлява от отделни къщички, „обители“ и представлява своеобразен град в града, отделен понякога от останалото градско пространство с ровове и стени. Бегинките живеят по една или по две в тези обители, евентуално заедно със слугинята си, участват в общо богослужение и упражняват ръкоделие – най-често плетене на дантели. Авторът се движи из тези места като свои. За българския читател чуждостта сякаш не се внушава от специфичната реалия, а от усещането за нещо безвъзвратно изгубено, за някакъв зевг не само във времето (текстът е писан в края на ХIХ в.), но и в душевността, с която е наситен топосът, пък и самата книга.
Наричан често „поет на мълчанието и тъгата“, Роденбах насища историите си с плътно усещане на тишина и меланхолично притъмняване. Символистичната му палитра умее да изкаже навлизането на нощта през прозореца, посърналостта на лицето като безжизнените бродирани лилии, потъмняването на стените, мълчанието на църковното пространство вечерта. Роденбах, обаче, не потъва в поезията в проза, а деликатно тъче всяка от историите си, в които сякаш съзерцателното и действеното са се съчетават в рядко срещан симбиотичен баланс.
Макар, че присъствието на „музей“ в заглавието предвещава известнен хлад и отстраненост на наблюдението, представените истории и натюрморти не свидетелстват за това. Напротив, описанието на Роденбах е пропито с човещина, пълнокръвен хуманизъм и вглеждане в детайлите с грижа. Тук обектът на наблюдение не е обезкървен и хербаризиран, по-скоро на читателя са поднесени живи, пълнокръвни картини на смълчаващи се привечерия, чистосърдечни, до степен на наивност, терзания, без грам ирония и сарказъм в щрихите.
Крехките истории, които Роденбах сплита, сякаш искат повече да запазят във времето духа не на мястото, а на обитателите. Повечето разкази са центрирани около един персонаж, преживяващ своите битки и деликатно тъжни терзания.

Роденбах е чудесен представител на краевековната приглушеност и емоционално наситена палитра, която може да се открие в произведенията на приятелите му художници като Одилон Рьодон, Клод Моне, Пол Сезан и др. Поетът на Брюж, издигнал до степента на литературен герой собствения си град (покрай произведението му „Мъртвата Брюге“), оживява Бегинажът в Брюге/Брюж с премерени щрихи и емоционално плътен и точен език.
„Бе го сполетяла някаква бавна анемия, постепенно отслабване, което унищожава добитите сили и пречи да се влеят нови. Но цялата тази тишина във вътрешния двор не е ли вече признак за болестта? Като че ли остарелият град този вековен, скръбен Брюге, в своя залез, бе разпрострял там своено безмълвие. Как би могло да има жива религиозна общност край умиращ град? Все едно да искаш да съхраниш цветя в стая на болник. Напротив – старостта е заразна, най-вече старостта на град, който разстила наоколо своята меланхолия, ръждивия плач на своите ветропоказатели, ехото на редките стъпки по звучния паваж, отекващите камбани…
Бегинажът на свой ред беше част от този упадък; там броят на сестрите постепенно намаляваше, те усещаха, как линеят в летаргичен покой, както лебедите от каналите усещат, че блянът на живота им протича в мъртви води.“
Северните цветове на ниските земи прозират зад думите Роденбах пепеляво и сумрачно, по-силно и от платно.
Музей на бегинки, Жорж Роденбах, прев. Красимир Кавалджиев, изд. Сонм, 2020
Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр. 25, 24-30.06. 2020г.