Русана Бърдарска: Опитът

„Опитът“ на Русана Бърдарска вече получи не един задълбочен и подробeн прочит – вж. напр. текстовете на Антония Апостолова, Яница Радева, Златко Ангелов, Оля Стоянова. По-долу ще се опитам да събера впечатленията си от книгата, която започнах да чета на пролет, по време на lock down-a, тъкмо когато се появи на бял свят. Четенето продължи дълго, с големи паузи, понеже текстът колкото върви леко, толкова и ме умаряше, колкото увличаше на моменти, толкова в други ме губеше – може би нещо нормално за обем от 718 страници.

Опитът е наистина опит. Във всичките нюанси на значението. Опит като натрупани впечатления, знания, способности. Опит като упражнение. Според етимологическия речник на българския език значението е проба, а диалектно разпитване (нормално, коренът е същият като в питам, все пак), книжовното значение пък е заемка от руски.

(Дълго време си мислех, че experience от лат. experientia се разлага на ex– и per– от pario раждам (се) и така опитът е нещо идващо, натрупващо се от раждането, появяването на бял свят, но справочниците по въпроса (давам линка само към един, който с годините съм видял, че не пише глупости) поставиха край на подобна лъжеетимология. Споделям я просто ей така, за да си напомням(е), че гениалните хрумки не е задължително да са гениални, камо ли верни, особено що се отнася до езика и че трябва да се правят справки.)

И така, книгата започва с приятен филологически вайб, ще прощавате за неожаргонизма. Смърт, етимология, разговори с баба. Щастие. Общо взето, ако търсим сюжетна линия, тя върви успоредно с живота на разказвача, който е и авторът. Живот, с който сме запознати отблизо, може би повече отколкото трябва, но такъв е изборът на Р. Бърдарска. Разказите за детството, израстването, влизането в света на възрастните, историческите промени, разсъжденията, с които обилно са напоени, са увлекателни, в някои моменти обаче задушават. Книгата ми остави впечатление за огромното желание на авторката да каже, да сподели, да изговори колкото може повече. Предполагам затова и са автообясненията на ползвана по-висока лексика или бележките за вплетените игри на думи или скрити цитати. Подход, който обаче обикновено ми оставя неприятен послевкус.

Освен неизбежните теми в автобиографичното съвременно писане в България – социализъм, преход, евроинтеграция, и/емиграция (които вероятно поради предъвкването от всеки един жанр вече трудно могат да избягат от клишето), книга си играе съвесем във филологически и хуманитаристично-академичен маниер с вплетени мистификации, роман-в-романа, смъртта на автора, чисто есеистичните огромни части, обходи на философските пространства на Стария Континет, футуристични прогнози и др. Писането е и метатекстово – авторът непрекъснато осмисля собственото си писане, текстът непрекъснато, освен всичко друго, мисли и себе си, играе си със себе си, донякъде самодостатъчно, донякъде като се опитва да въвлече и читателя без да излезе от удобството на стандартната линейна посока на протичане. Както самоосмислящото се съзнание заема често водеща позиция в разсъжденията на Бърдарска, така читетелят вижда опити тази позиция да бъде проявена във всички импликации на съзнанието – езикът рефлектира върху себе си, книгата – върху съществуването си, писателят – върху собственото си писане. Това автоинтуиране (знам, че няма такава дума, да) напомня на писането на Кнаусгор, който така и не намери благоприятна почва сред читателските и издателски среди у нас. Може би разликата тук се състои в опита за някакво отскачане от чисто литературната обигравка на текста и неговото извеждане към по-висок порядък на абстрактност. Този опит за извеждане не е равномерен и в определена степен е на тласъци, което придава на книгата определен привкус на говорене – в никакъв случай не всекидневно, но определено характеризирано с повратите, връщанията, смените на темите и пр.

Времето и паметта. Смъртта. Празнотата на нощното небе, космическите пространства и екзистенциалният ужас на човешкото същество пред настъпващия Край, пред Нищото. Сякаш това ядро е централният двигател на книгата, основната движеща сила и стартова мотивация. Близо до този център стои феминистичната линия – опитът да се изговори светът, личният, локалният и по-общият, през женския ум, по-често стоял в сянката на познатата интелектуална история. Задача, която книгата ясно заявява за себе си, заставайки срещу предразсъдъчната предпоставка (въображаема или не) за мястото на жената в „мъжкия свят“ на изкуството, науката и изобщо всичко. Тук (и евентуално на още няколко места) читателят може да си помисли, че книгата е в някакъв аспект доста идеологизирана. И може би ще е прав. Така или иначе, аз бих се удоволствал повече, ако идеите и тезите бяха представени по малко по-фин начин, който да не оставя послевкуса на интелектуалната поза и назидателно говорене.

Тъй като става дума не просто за литературно описване на история, а за опит, проба за предаването, съвместяването в език на идея за света, на виждане (ще си позволя да вметна за всеки случай тривиалното знание за общия корен на идея и виждам), на поместване на езика, едва ли не на капсулирането не само на спомените и живота, но и на цялостния светоглед на пишещия, е нормално да се откроят ясно областите, които всяка идеология си поставя за цел да осмисли: произход, място на човека в космоса (смисъл, раждане, живот, смърт) и спрямо Другия Човек (пол, връзка, секс), есхатология. Казвайки това, главите в края, които отвличат в едно писане, което сякаш се поставя за цел да въведе неподготвения читател към едно по-олекотено представяне на науката и възгледите ѝ за вселенското устройство и квантовата теория, мисловният експеримент за проглеждане в бъдещето (но проглеждане, маркирано от определена гледна точка, която и се промъква из цялата книга и удобно смята себе си за непоклатимо вярна – тази на атеистичния хуманизъм; тук почти ми става любопитно как други идеологии чераят (анти)утопиите си), та да си довърша мисълта – тези научнопопулярни отклонения и опити за провиждане отвъд времето ми се струват не необосновани спрямо вътрешната логика на книгата. Казвам това изрично, понеже тексът нерядко ми оставяше усащенето за някаква самоцелност, което усещане понякога се намаляваше с течение на четенето. Тук, отново, бих отдал това на обема и натрупването, който той неизбежно създава.

Ако досега читателят е останал с впечатление, че става дума за книга, която не е съвсем роман, може би е прав. Тук обаче трябва да отбележа, че в текста се смесват висок и нисък стил на доста места. Ежедневни подробности, обяснения, разяснения (които, пак според мен или според вкуса ми, сякаш можеха да ни се спестят и да не оставят усещането за бъбривост) се промъквам между разсъждения за андрогинността на екзистенциалния човек, за времевостта, историята на душата, вплетена в езика и други въпроси (тривиални или не, тип да имаш или да бъдеш и пр.), за които стана въпрос по-горе. От друга страна не липсват епизоди, които са представени майсторски с овладяната си емоция и литерурна структура (сещам се напр. за началните моменти с бабата и края с бащата).

Със сигурност можем да кажем, че Опитът е книга, която като тип се появява за първи път в българската литература с пространното си смесване на автобигорафия, автофикция и есеистека. И макар у нас този вид литература все още да е рядкост, в по-глобален план смесването на личния историзъм с този от по-висок ред е явление, което се среща сякаш все по-често (напр. В памет на паметта от Мария Степанова), наред с опитите нефикционалната литература да се впрегне в стихията на художествената.

Бих казал, че у нас има още доста път за вървене в тази посока. Дано появата на тази книга провокира още подобни експерименти. От това със сигурност българската литература само би спечелила.

Back to Top