Потърсих кладенец – и нямаше наблизо.
Отчаяна, сама си изкопах.
Въртя въжето, вадя с кофа истина,
а исках само мъничко вода.
Нараства групата с книги, които прочетох, но за които не останаха време и сили да кажа две думи.
Стихосбирката със събрани стихотворения на София Бранц „Преди да се затворят времената“ е една от хубавите срещи тази година. Не бях чувал за авторката, нито за приноса ѝ в българската култура като преводач и редактор (в „Народна култура“), честно казано – не знам и от къде някой от поколението ми би могъл.
От тази гледна точка съм щастлив, че се появи такова издание (от издателство за поезия „ДА“) и е чудесно да се съставя памет за такива хора, сякаш част от хаотичната пулсираща мрачавина на деветдесетте, върху която днес си строим кулите (все повече и от все по-качествена слонова кост).
Самото издание събира стихосбирките „Кладенец“ (1976), „Ръката пише“ (1984), „Върху написаното“ (1995) и множество от „Непубликувани в книга стихотворения“. След биографията на авторката и обичайния за изд. ДА текст-речник за издавания поет (формулиране на някакви фундаментални дефиниции за същността на текста, поезията и писането – в конкретния случай текстът „Вместо речник“ е отговор на 25 въпроса към София Бранц), са поместени и няколко текста-сбогувания, написани от В. Андреев, М. Бодаков, Т. Кольовска, М. Попова и Р. Леонидов. Там читателят може да придобие някака по-широка представа за човека, не само за автора, стоящ зад редовете по-напред в изданието.
Искаше ми се да кажа нещо повече за тази поезия, за деликатната прозорливост на кратките наблюдения, за екзистенциалната палитра на щрихите, с които С. Бранц рисува ескизите си, за почти математическата смълчаност, за определената елипса на емоция, но и за промъкващата се загриженост, без фокус и затова сякаш обгръщаща всичко и нищо – все характеристики, към които имам слабост като читател и с които лесно се „свързвам“, докато чета. Поезията на Бранц е колкото българска в невъодушевлението си, в неопределимото усещане за локаност, толкова и отвъд. Дъждовни стихове, ноемврийски някак, металически.
Преди да се затворят времената
Докато още сме със имена,
преди да се затворят времената,
преди да знаем кой къде е вписан и откъде ще бъде заличен…
Да бъдем или… – спрели дъх на „или“ –
във паузата вечност е преминала, –
душите си наплюнчихме и нека отново всички да се проверим.
Да дойде нещо – кой ще му отваря?
Усещаш вече костите си чак
и как гръбнакът смъртно се топи,
и тялото не се задържа право,
с един крак да се спънеш – и се пада,
ръката си не можеш да поемеш и лакътя си сам да подкрепиш.
Вървях, вървях – и все съм до вратата,
но не надникнах никога оттатък:
дойде ли нещо, някой ли почука? –
не, повечето казахме, не чухме,
и веждите повдигнати в почуда, усмихнахме се с долните си устни,
душите си отново преброихме –
плюс-минус същите отметнахме се пак, –
преди да се разкъсат имената,
преди да се затворят времената,
преди да зейнат всичките врати…
Отвъд дали повика глас – заглъхна,
и сигурно добре, че бяхме глухи
и всички бяхме струпани отвътре –
да не изпаднем вън от този праг.
