Нямам спомен досега да съм гледал повече сериали за година, та реших да ги събера на едно място, понеже така и не казах нищо за всеки от тях. По-долу споделям най-общи, изключително непрофесионални впечатления, понеже нито има кой знае каква филмова или сериална култура, нито мисля, че в близко бъдеше може да проимам. С киното си говорим на Вие, ако изобщо намерим общ език. От време на време успяваме (когато прекарвах повече време в Пловдив, определено ни се получаваше нерядко).
The Witcher / Вещерът
Симпатична приказка, която понякога измаря с прекалената си… приказност. Често се чудех дали не ми е малко късно за такъв тип сериал, но пък, хей, на човек от време на време му се припива кола и му се дояжда тъп хамбургер от макдоналдс, нали. Така и с този сериал, два-три дни фантазничене, приказки, славянски фолклор, който трябваше да ме възхити, вероятно, но не успя, относителна игра с времевите линии и изграждане на сюжета с луупове пред отделните епизоди. Става. Като естетика често идваше претрупан по един особен начин, който трудно мога да определя. Нещо като натрупаността на вампирско-върколачните филмчета (единственият, който имах несъобразителността да изгледам, беше Червената шапчица). Може би подсилено от факта, че все пак сериалът стъпвка върху компютъна игра (и предполагам е трудно да се избяга от зрелищния и всякакъв кич). За сметка на това речникът и изобщо вербалната продукция на самия вещер бяха противовесно обрани, често представляващи сумтене, натъртвано евентуално с „fυck“. Предполагам тези, които са мислели сериала, са се целили в някакъв архетипен блян по здравеняка, дългокос злодей, който млати наред, спасява страдащите (в сериала – най-често чудовища, които са се очудовищили поради някакво сторено им зло), не се обяснява много много плюс комерсиалното трендче за реабилитация на злото. Класика, плитковата, но – класика, все пак.
Не си обещавам, че с нетъпрение ще гледам следващия сезон, вероятно ще пълня някаква времева дупка пак, както миналия януари, докато нямаше часове, а само ходене на работа и четене на коректури.
Tales from the Loop
Карантинен сериал, който не спирам да препоръчвам и който сякаш заглъхна дори сред онази част от фейсбук балона ми, която е относително в час с визуалната продукция на стрийминг платформите. Докато го гледах по време на априлския локдаун и настъпващата пролет, постоянно си мислех за преживяването на сборниците с разкази, където колкото и отделни, историите се припокриват с общя си набор от съдби и герои, с общата атмосфера, с общия, ако щете, естетически инструментариум.
Така и тук. Симпатичната лека антиутопия/алтернативна история ни връща в някакво време, което напомня сякаш на 70те години (ура, ура за което, понеже ако беше пак препратка към 80те, сигурно щях церемониално да дръпна шалтера на телевизора и бързо да приключим с епизодите). Цветовото решение в спокойни-към-пастелени тонове пасва идеално на относително мълчаливото течение, което залива от екрана и особената прибраност на героите (в центъра на всеки епизод – различен) от малкого градче, в което е съдадена някаква технология, the Loop, която докрай не става много много ясно какво точно прави, освен че като странични ефекти времето от време на време се продънва и започва да тече иначе.
Освен цветовата палитра, може би най-влияещото визуално в сериала е естетиката а ла Симон Столенхаг (Simon Stålenhag). Шведският ретрофутурист има няколко визулани арткниги (сред които Τales from the Loop, шведски Ur Varselklotet, 2014 и Things from the Flood шведски Flodskörden, 2016, The Electric State, 2017), в които обиграва шведския пасторален пейзаж във футуристична алтернативна история. Елементи от сериала са адаптация на едноименната първа книга, според уикипедия.
Отделните епизоди, обаче, се прицелват не толкова в особеността на паралелната вселена, където историите се развива, а, разбира се, представляват повече кратки психологически етюди – какво става ако желанието „искам времето да спре, за да сме все заедно“ се изпълни, какво става, ако срещнем онова себе си, което в този живот сме избрали да не осъществим, какво става ако „бих искал да съм на твое място“ вземе, че стане реалност, и подобни.
Изобщо, абсолютно удоволствие, което няма нищо общо с адреналина на фантастиките или крайностите на други футуристични сериали като Black mirror, например. Изненадата и шокът изобщо не стоят на преден план в този сериал, който въздейства значително повече с невъзможността и болезнеността на ситуациите си, съчетани с неизразената меланхолия, която се лее на много нива и може би именно понеже не е явно и отчетливо артикулирана, удря още повече и още по-фино.
Normal People/ Нормални хора
Сигурно един от най-нашумелите сериали тази година, Нормални хора, по едноименния роман на Сали Руни, честно казано, ме увлече доста повече от книгата (за която казвах тук). Без кой знае какво развиване на действието, без кой знае какви неочаквани обрати или дори запомнящи се персонажи, имаше нещо, което направи гледането приятно. В смисъл, не само не спрях първия епизод на 10-15тата минута, за да правя нещо по-интересно, както най-често става, но и с удоволствие изгледах и останалите. Предполагам, че това е от онези книги, които нямат ясно артикулируемо качество, с което те печелят. Този за мен е такъв.
Като кинематография, цветове и атмосфера, от друга страна, се наслаждавах доста. Нищо не помня от саундтрака, което може би е показателно за него? Може и да не е.
Raised by Wolves/ Отгледан от вълци
Совалка с два андроида се приземява на земеподобна планета и инициира технология, която износва няколко човешки ембриона, от които трябва да се развият и израстнат наследниците на човешката цивилизация. Самата Земя е опустошена от свирепа война между религиозните-ултраси, Митраистите (което вероятно е симпатично намигване към някои радикални и/ли фундаменталискти течения на християнството, често разглеждано в преспективата на иранските култове и митраизма в това число), и техните противници, Атеистите (изкушавам се да напиша – не по-малко освирепели). Освен конфликта между двата светогледа, в сериала са разиграват и други важни проблеми като – кога и как изкуственият интелект може да развие съзнание и емоция, религиозно мислене и инстинкт, архетипните роли на мъжа и жената, проектирани върху двата андроида, проблемите с развитието на децата, с психологическито езимерения на религията и трансцедентното, с постоянно предъвквания мотив за хипотетични пътувания във времето и самосъздаването на човечеството от неговити бъдещи наследници и пр. Сериалът захваща и пуска бързо и други мотиви в протичането си, реконструира началата си ретроспективно, което не е лош избор; определено донасища с любопитство.
Краят на първия сезон определено спука балона на очакванията с прекомерното си излизане извън добре удържаните си рамки.
Надявам се вторият сезон да оправдае началото на първия и хубавото градене на вътрешните симетрии и структури, да продължи експериментите с историята и да подреди поне малко хаоса, който краят създаде.
Years and Years/ С годините
Когато чуя препоръка за сериал, който проследява някаква история през живота на членовете на едно семейство, обикновено забравям веднага и на място, и продължавам нататък. При този сериал подходът е именно този. Едно британско семейство е поставено в центъра и през неговине съдбини се обглежда както състоянието на обществото, така и развитието на световната история през близкото бъдеше. Като казвам „едно британско семейство“ трябва да си мислим за наслагването на културните изисквания на съвременността, при които вече знаем какви герои трябва задължително да се съдържат в един филм, за да бъдат нещата ок. Няма да коментирам тази шаблонност, така че минавам нататък. Историите в сериала са няколко, общо взето около всеки един от членовете на семейството. През тях се засягат проблемите на децата и родителите, технологиите, разпадите и съгражданията в семейството, но и обществените течения, популизмът и издишането му, катастрофичната информационна култура, оцеляването през микро- и макрокатаклизмите в един свят, който експоненциално се превръща във все по-апокалиптичен.
Вероятно развитието на 2020 направи този сериал, излязъл иначе през 2019, особено, осезаемо близък и с това още по тежък за изнасяне. Ако обикновено спирам филми или епизод, за да правя нещо друго и да разсея скуката, то тук спирах, за да си почина, да пия малко вода, да се уталожат емоциите и да мога да продължа нататък.
Може би тази година всички правихме това, като цяло.