Улавяне на тичащото
„Историята е лепкава е хлъзгава. Винаги трябва да го имаме предвид, защото утрешните катастрофи потайно вече назряват днес.“
В тома Pape Satàn Alepe. Хроники на едно течно общество (прев. Вера Петрова) са събрани есета (170), публикувани между 2000 и 2015 год., които Умберто Еко пише в рубриката си Бустина ди Минерва във вестник Еспресо (започната още през 1985г.). За разлика от предишната книжка Как се пътува със сьомга (2018, прев. id.), в тази текстовете се фокусират именно върху проблеми, някои по-злободневни, други не толкова, от съвременното общество, неговата виртуализация, мястото на технологиите и процесите в масовата духовност (и интелигентност).
Ерудицията и тънката ирония на Еко впечатляват не само с мащаба и силата си, но и с отказа си да се изживяват като извисeно неинтересуващи се от всeкидневното или пък като неоспорим авторитет по темата. Пиетдесеталът липсва или поне не се усеща чрез някакво пренебрежително отношение. Еко вплита в говоренето си за настоящи проблеми и явления, къде по-дребни, къде по-глобални, като включва познанията си мимоходом, без това да звучи изкуствено, без да натежава. Не че това прави текстовете му четими без бележки и малко самостоятелни справки, но, да – това е част от сладостта им.
Текстовете в изданието са обединени в няколко глави. Преди тях книгата започва с въведение, който въвежда читателя в предисторията на рубриката, в която Еко публикува текстовете си в италианския Еспресо. Следва есето Течното общество, в което Еко се спира накратко върху едноименния термин, заимстван от Зигмунт Бауман[1]. Текстът освен че служи за увод в конкретното издание, дава основните координатни оси, около които се конструират смислите в последващите глави. Възникващо в рамките на постмодерното, течното общество е пронизано от неразбирането за общност, обвързано с изострен индивидуализъм, който заедно с липсата на опорни точки (отстранени заедно със срива „големите наративи“), втечнява и размива всичко. Загубата на ориентир се проектира в целенасочена показност, обвързана с консумеризъм, който отдавна не цели да задоволи някакви нужди чрез придобиване на предмети, а само да гони най-новото, понеже предметът, вече придобит, е веднага изостанал и остарял от тенденциите. Кризата на политическите системи и партии се проявява в постоянно живее на ръба на временни решения, едно постоянно центриране върху настоящия момент, който фокус е еднакво амнетичен за миналото, колкото и неспособен да прогледа напред.
По-нататък отделните глави, в които са организирани текстовете са пропити с тънкия антиглобалистичен скептицизъм, който няма нищо общо с бетонирането в слонова кост или тоталното отричане на съвременността или технологиите. Еко подхожда към малките грапавини на ежедневието, под които с провидната си ерудиция успява да изрови костите на заровените дракони, за които обществото и интелектуалците са забравили или които убягват на вниманието. Може би едно от най-ярките основания да четем текстовете му, да, писани кратко, съвсем без да задълбават нашироко във философските и социологически дискурси, занимаващи се с разглежданите явления, е тяхната плашеща адекватност към съвременността.
„Следователно нещастна страна е тази, в която никой вече не знае в какво се състои дългът му и в която хората отчаяно търсят народен вожд, когото да обявят за харизматичен и който да им заповядва какво да правят.“
Дигитализация на живота, отношенията, образованието, медийното и изобщо общественото пространство, новите реалии в междупоколенческата динамика, поведението на в социалните мрежи (дори преди те съвсем да заприличат на това, което са днес), деградацията на информационната култура и възходът на конспиративните теории– наблюденията на Еко напипват втъканата материя, духа на времето, под привидно лъскавия, но лющещ се епидермис на ускорения прогрес. Прецизна дисекция, осъществена с ирония и хумор, непримиримост към глупостта и неизменната свобода на духа и ума, с които писателят ще продължава да липсва дълго след като го няма.
Заглавието на изданието е фраза от Седма песен на „Ад“ от Данте Алигери, която занимава умовете на критици и изследователи от векове без да има все още задоволително обяснение. Дали с него съвременното състояние се определя като необяснимо и трудно за анализиране или просто като „ад“, вероятно ще стане ясно след доста по-осезаем времеви интервал.
Текстът е публикуван за първе път в Литературен вестник, бр. 3/2021 г., 20-26.01.
[1] Полски социолог, живеещ от 1971 г. в Англия. Сред книгите му, излезли на български са „Глобализацията – последиците за човека“, ЛИК, 1999), „Живот във фрагменти. Есета за постмодерната нравственост“, ЛИК, 2008), „Модерност и холокост“, ЛИК, 2002). Относно идеите му за течно/ликвидно общество и модерност, вж. Liquid Modernity Cambridge: Polity, 2000; 2003: Liquid Love: On the Frailty of Human Bonds, Cambridge: Polity, 2003; Liquid Life. Cambridge: Polity, 2005; Liquid Fear. Cambridge: Polity, 2006; Liquid Times: Living in an Age of Uncertainty.Cambridge: Polity, 2006. Вж. и текстовете му Социалните медии са капан (в. Култура – Брой 5 (3107), 12 февруари 2016) и Глобализацията – новото човешки бреме (в. Култура – Брой 10 (2335), 12 март 1999).