Признавам си, че никога не съм посягал към китайска литература, дори любопитство не ме е тормозело. Името на Ю Хуа не ми говори абсолютно нищо, не мога да го навържа в никакъв контекст, изобщо не познавам китайската литература и теченията ѝ. Така че четенето на книгата до голяма степене беше лишено от каквито и да е предварителни очаквания, среща като с непознати хора от чужда страна (в чужда страна) и т.н.
Признавам си, че първите двадесет-тридесет страници ми бяха не толкова трудни, колкото … неувлекателни, доколкото това не се дължи на някакви субективни състояния (винаги се дължи на някакви субективни състояния, всъщност, но все едно).
„Живи“ е може би третата книга, която зачитам леко, после решавам да почета пак, за да си почина. И не мога да я оставя повече. Чел съм много истории и отзиви на познати или непознати четящи хора за книги, които не ги оставят да заспят, докато не ги прочетат. Рядко им емпатирам, понеже почти не ми се е случвало. Почти.
Този път се случи.
Историята в „Живи“ е най-малкото жива, жилава. Достойнствата на романа не се изчерпват само с представяната историческа картина от началото на Културната революция в Китай и последиците, които режимът оказва върху обикновените хора. Героите са колкото съвсем обикновени, простичко представени, толкова и въздействащи, живи.
Историята в романа следва разказа на един от главните герои, който първоначално е забелязан от същинския разказвач да оре с вола си, към който вика с различни имена – уж, че има и други волове на нивата, с които го сравнява. Добре е читателят да държи тази картина в ума си (може би да си направи някаква бележка с имената на героите, мен лично ми отне малко време да запомня кой кой е, макар че повествованието изобщо не изобилства с персонажи). Фу-гуей повежда слушателя си, респективно и читателите, из премеждията на собствената си съдба, без в нито един момент да остави чувство на баналност или досада.
Той, заедно с останалите герои, са щрихирани, бих казал, пестеливо, но това не прави образите плитки, напротив, отделните герои остават живи пред очите ни и след като книгата приключи. Тяхното вплитане, вкопчване, сливане с живота сигурно ще ми стои пред очите всеки път, като ме налегне униние. Човек чак почва да се чуди дали „жив“ и „жилав“ не са етимологично свързани, двете така синонимно се преливат.
(Уви, не са.)
Височините на щастието и изключителната скръб са силно преплетени, често буквално през няколко думи в съседни изречения, което, да, наистина, въздейства и всъщност дърпат силно напред в историята. От друга страна, Ю Хуа пише с чудесно и ненатрапчиво чувство за хумор, или поне преводът на Стефан Русинов оставя това впечатление.
Няколко думи за самия превод. Текстът на български се лее с лекота, езикът се ползва богато (краката „се тътрят“, овчиците се „гушкат“, докторът е „хилав, очитал човечец“, изобщо жива работа, на човек чак му става любопитно как са казани тези неща на китайски :)) ).
Накрая, „Живи“ ми даде много повече, отколкото очаквах на пръв поглед. Радвам се, че се срещнахме, и благодаря за сълзите и смеха.