Евгений Водолазкин е познато име в медиевистичните среди – специалист по староруска литература, ученик на Дмитрий Лихачов, с кандидатска (у нас – докторска) дисертация върху хрониката на Георги Амартол и голям докторат върху всемирната история в староруската литература (върху примери от хронографски и палейни разкази в периода Х-ХVв.).
Лавър е първият негов роман, който се появява на български, в превод на Антония Пенчева и прекрасното оформление на Капка Кънева. Книгата съчетава в себе си както увлекателната история на живота на едно момче – коeто преживява няколко преобразявания пред очите на читателя, така и умелото вплитане на професионалните знания на Водолазкин, който, сякаш съвсем между другото, успява да пресъздаде атмосферата на руските земи от петнадесети век с особената им духовна атмосфера, без пространни описания, с премерени щрихи, с наслагване, което създава образи. Романът се развива основно близо до обикновените хора, затова и не се усеща особена разлика, дали историята се развива през XV или X век. Атмосферата на смесица от народни вярвания, християнство с източен привкус и индивидуалната духовност, криволичеща между двете, привежда романа близо до съвремието и търсенето на истина, която се зарива все повече в индивидуалния опит. Както вече споменах, основната нишка следи историята на живота на Арсений, който израства до Лавър, метаморфоза на няколко етапа, красиво свързана със симетриите на даването и получаването на живот.
Ще ти кажа нещо, което може да ти се стори странно. Все повече ми се струва, че времето не съществува. Всичко в света съществува извън времето, иначе как бих могъл да знам бъдещето, което ще не е дошло? Мисля, че времето ни е дадено по Божието милосърдие, за да не се объркаме, понеже не може съзнанието на човека да поеме всички събития едновременно. Ние сме затворени във времето поради нашата слабост.
Лавър е кръстопът, сплав от няколко различни посоки. Най-напред, и може би най-централно, тежи идеята за съ-съществуването на отделните времеви проявления. Водолазкин се опитва да осъществи това единение чрез и през езика на романа. В оригинала се смесват както стандартният литературен руски, така и административен жаргон, най-нови младежки говори, но и староруски, средновековни фрагменти. В българския превод този последен, най-древен езиков пласт се предава повече като нюанс чрез използването на един олекотен за съвременния читател църковнославянски език, от който са отмахнати онези езикови особености, които съвременният български губи в процеса на историческото си развитие и които за носителя на този съвременен език биха били вече непонятни – липсва почти изцяло именното склонение. От друга страна (това, което евентуално за рускоговорящия би било по-непроницаемо езиково) се запазва богатството на глаголната система, с което тези фрагменти с църковнославянски оттенък стоят близко до българския читател и езиковото му съзнание.
Медиевистичната тоналност се задава и усилва допълнително от мистичното течение, което се движи под пластовете на историята и избликва в отделни моменти. Във фона на историята се появяват духовници и монаси, не те обаче са тези, които задават особения модус на текста. Източното вглъбяване и исихастката тоналност на историята се проявяват в определената смълчаност на текста, който стои някак ясен като глас, въпреки тишината, която се излъчва. Изобщо, ако литературата е едно от онези проявления на човешката дейност, които успяват да се проврат между тектоничните размествания на реалността до онова Отвъд, то тук преграда почти няма. Реалното и надреалното са събрани в една картина, която се представя не в съвсем детайлна ясното, като в огледало, замърсено. Може би затова литературното майсторство не се долавя толкова в отделни епизоди, а в цялостното стоене на текста.
Главният герой преживява четири метаморфози, съпроводени с промяна на името. В потока на тази история се откриват познати архетипови модели – момчето наследява дядо си, след чиято смърт любовта идва в къщата му първо, а после и в живота, заедно със смъртта, приемането на Другия в себе си и по този начин превръщането в друг – началото на същинския път на лечител идва след приемането на смъртта, която погребва личната му любов, но дава път на Любовта в по-универсален смисъл да се развие и да даде плод в края на живота му. Смъртта се оказва и запечатването на съединението с Другия, валидирането на unio mystica, слез което се задвижва както живота така и историята на героя в потенциално заредената му посока.
Красива история, изградена с майсторско боравене на модели и структури, които за мнозина няма да бъдат непознати.
„Лавър“ по някакъв начин говори в близък тон с „Възпоминание за манастир“ на Жозе Сарамаго, двете произведения споделят общи интонации на много нива, ще спомена само някои. Най-напред вълшебната почти мощ от двойката герои – при Сарамаго Балтазар и Блимунда (чиито имена всъщност са оригиналното заглавие на романа на португалски), при Водолазкин – на практика само Арсений, но след като се превърне в Устин (с постоянното присъствие на Устина, за което разбираме само от моментите, в които си говори сам на себе си); магичност, която при Сарамаго противостои по-ясно и осезаемо на догматическата скованост на духа на времето, докато при Водолазкин такова противопоставяне, ако изобщо можем да го очертаем, стои много по-фино и изобщо не е прицелна точка. Героят и в двата романа е всъщност Човекът в единство на две допълващи се същества. Този Човек изпъква и пробива мембраната на общоприетото и проговаря отвъд гласа на епохата си (и, разбира се, остава неразбран). Смесването на епохи е друга обща тоналност, която двата романа споделят, макар и изразена с различна сила и различна цел. При Водолазкин конгруентността на времето, както и по-горе споменах, е централно ядро в механизма на произведението, при Сарамаго, доколкото може да се говори за такъв пласт, е по-скоро иронично заиграване. Стилът на португалския нобелов лауреат е познат с ненакъсания си мисловен поток, от който не се отделя пряка реч, историята и разговорите са едно цяло, а синтаксисът отстъпва пред обема на отделния епизод. При Водолазкин езикът не е доведен до такъв ексцес, макар че формалното неотделяне на пряка от непряка реч е близо до подобно виждане за текстово протичане, подобно на времевото.
Време като език и език като време.