Книжно лято 21

В този обзор се събират впечатления за няколко книги, които четох или приключвах през юли и август 2021 г. По-късно не е изключено да посветя по-дълги текстове на някои от тях. Обикновено летните месеци са времето за четене на по-бавни книги, понякога единствените седмици за фантастика. Тази година обаче ситуацията изглежда по-иначе. Книгите са подредени в относителната хронология на прочитането им.

Цруя Шалев: Болка

Всъщност нямам много какво да кажа за тази книга. Стори ми се много добра без ясно да успявам да си отговоря защо. Историята не е нещо крайно невероятно, но ми беше интересно да я следя, да вляза по някакъв начин в емоционалните пластове. Езикът също не представлява някаква помитаща поетична стихия, но в същото време не дразни, умело бяга от клишетата и същевременно не новаторства. 

Помня, че из по-ранните коментари за книгата имаше някакви наченки на дискусионна драма относно финала. Той именно ми хареса много. Стори ми се чак бунтовно оттласкващ се от иначе захаросания “павиран” път на до болка предъвкания наратив за вторите шансове на първата любов и т.н. Все неща, които изкуството обича да повтаря, може би именно понеже са нетипични за реалния живот. Та, отново за финала, стори ми се логичен на фона на всички вътрешни динамики и дисфункционалности в семейството. Също така и пълен с надежда. Надежда именно от зрялото осъзнаване, че миналото е дотолкова вече мъртво, че дори да се върне, се оказва невписваемо и неадекватно в контекста на извоювания до момента живот. Другото би било тийн сапунка. 

Аксиния Михайлова: Изкуството да се сбогуваш

Чудесен сборник с избрани произведения. Аксиния Михайлова е според мен един от най-разпознаваемите и утвърдени гласове в съвременната ни поезия. Смело, елегантно и нежно преустройва езика без да преминава тънката граница, отвъд която се влиза в полето на маниеризма, насилственото търсене на новото на всяка цена от една страна или слогановия синтаксис на копирайт “поезията” от друга. Колкото лични и интимни, толкова и абстрактни, малките поетични етюди (понеже такива ми се струват) създават пространство, в което уютно може да се примълчи.

В още по-субективен план: винаги съм откривал как „правилните“ книги идват в подходящия момент, сливат се с него, превръщат се в някаква подпорка, понякога в животоподдържаща система, друг път патерица или шал за внезапно ветровит ден, или термос за излет, или пък одеялото, хармонично се движат с посоката на един частен живот, с който няма как да са били по предназвачение свързани, а се оказват точно такива. Изкуството да се сбогуваш е такова изкуство. Спечели ме със заглавието (впрочем, част от мощта на Аксиния Михайлова), после се плъзна по вените и имунната система не разпозна чуждо тяло.

Стефан Цвайг: В омаята на преображението

Не бях чел нищо от Цвайг освен прекрасната „Светът от вчера„, но след като попаднах на къщата му в Залцбург и на изложбата, посветена пак на него, в Музея на Литературата във Виена, реших, че е дошло времето да разширя познанията си за произведенията му. „В омаята на преображението“ е симпатичен роман, единствения, който Цвайг пише извън биографиите, с които всъщност е най-известен. Историята разказва за живота на едно момиче от провинциална Австрия след Първата световна война, гостуването ѝ при богати роднини в Швейцария и последвалото връщане удома.

Цвайг е умел разказвач без да поднася нищо ново или революционно. Романът (който е сякаш по-близо до новелата) е интересен с деликатния си психологизъм, където вътрешните процеси не са обект на експлицитно обговаряне, но не се и пропускат, нито пък се представят по някакъв засилено метафоричен замах. Сякаш произведението стои на ръба на две епохи – на класическия роман от деветнадесети и на новия, (след)модерен от едва почващия двадесети век.

Андре дьо Ришо: Болката

Петдесет години след смъртта на автора преоткриването на този роман е интересно не само от гледна точка на литературната история – това е дебютът на Ришо, но и като литературна проба от света след Войните. Скандален с темата си – вдовица на френския генерал хлътва по съвсем не платоничен начин по немски военопленик, с цялата пластика на преживяването в плът, отвъд обществената позиция, отвъд личното положение като майка. Този кратък роман рисува с ясни контрасти и отчетливи цветове тъмните нюанси на увличането, на плътското любовно потъване, зачеващо собственото си разрушение, а често и това на околния свят. Тук романовото пространство и разказване са изцяло гравитиращи към вътрешния свят на главната героиня, която носи тежестта на обществените и семейни порядки. Като противовес се опитва да функционира фигурата на сина ѝ, донякъде обвързан с починалия на фронта, баща и съпруг – липсата, която всъщност задвижва механизмите на историята.

Вангел Имреоров: След три минути

Признавам си, че взех тази книга с известна боязън. Причината беше, че не успях да намеря много общ език с първата стихосбирка на автора. Изненадата ми беше много приятна, когато след последната страница усетих тихата радост от езика и детайла, от поетичния минимализъм, ако си позволя да перефразирам редактора Марин Бодаков от карето на четвърта корица, от финото боравене с наблюдението и по-дистанцираното преживяване на разказваните ситуации. Струва ми се, че има сериозно израстване между първата и втората книга на автора, изтъняване на перото, което е станало още по-прецизно, а мастилото – още по-изчистено от наноси. В един изключително забързан ден, тази стихосбирката успя да забави вътрешното ми време и да даде така нужното закотвяне.

Теа Монева: Преводачът на света

Много приятна стихосбирка, която четох край морето, с вятър в шатрата и сред отворената тераса, и слънце, високо разливащо се по белите покривки. Лекотата в стиховете, нетривиалните теми, все още близки и топли, отказа от лесна емоция, живото лавиране във фино обработените фрази. Чудесно откритие в края на лятото, с което запечатвам един слънчев времеви отрязък на покой. Специално отбелязвам заглавието и корицата, които пасват съвсем добре на цялостния дух на книгата.

Back to Top