fbpx
Антония Апостолова: Нас, които ни няма

Из реликвариума на безвъзвратното

Всяко влизане в миналото е реконструкция. Дали през собствените кухини на паметта, дали през скелето на някаква запазена конкретика или алгебричния диктат на разума, дали чрез някакъв стремеж за синтез, опитите за оживяването на отминалото стоят близко до едно фундаментално проявление на човешкото състояние – неспособността за вездесъщност и всяческите опити за самостоятелно преодоляване на този, а ни редица други дефицити.

“Предизвестието за истинския край може да се яви в сетивата – в някоя особена светлина, в полъха на гнило мимоходом, в несвойствения цвят на водата в чашата или допира на еднодневка до кожата ни – но никога в ума.”

Романът на Антония Апостолова се конструира между задочния диалог на Мартин, който говори в първата, два пъти по-обемна част, и едноименната героиня, която се включва в последната третина с помитащо и безпрекословно писане, което почти обезсмисля предишните двеста страници. Оплетен между писмата, дневниците и до голяма степен вътрешните монолози на двамата, историята представлява особена сплав между класическото линейно и съвременното фрагментарно сюжетиране. Доколко експериментът на такава сплав е успешен, зависи вероятно от призмата, през която се подхожда към текста, а не на последно място и от субективния читателски опит. Особено първата част съдържа немалко зародишни истории, които остават недоразвити или без наглед явно поддържане на по-нататъшното разгръщане на наратива (ако изберем да го търсим). Едно такова отказване от разписването на зачатъчните животи и случвания, от друга страна, се вписва тъкмо в съвременните тенденции на романизиране, където разказвачът не претендира за всеобхватен поглед на историята, или пък авторът, дори и да се крие зад героите. Читателят се потапя в море от синхронни навързвания, мрежа от настояще, което обаче стои някак притъмнено от дневната светлина на живото. 

В текста освен ясната диада на двамата централни персонажи се оформят и други, по-неконкретни противопоставяния, чиято динамика, струвам ми се, е основополагаща за романа. Една такава е напрежението между обилното детайлизиране на заобикалящата физическа и културна реалност, в случая – Бургас на 90-те (но като топос на функциата „гимназиални години“) и монологичното, особено силно някак вътрешно движение през обема на романа, което сякаш страни на всякаква физика, колкото и текстът да се опитва да ни убеди в противното. С богатата си детайлировка книгата е в някакъв смисъл и микроскопски препарат, разрез на епохата на 90-те и културата, захранвала гимназиалните години на подрастващото поколение. Този изключително конкретизиран пласт обаче стои по някакъв начин неспоено, или поне не съвсем органично спрямо словесното битуване на героите и останалата, често силно интериорна, атмосфера. За незапознат читател с реалиите или със самата градска среда и притулените мъгляви отсенки на влажното есенно-зимно небе, слизащо през сутрините между сградите и увиващо по-голямата част от учебната година на един гимназист, не малко от мизансцена на романа може да се стори като бърза разходка из музей без зачитане в надписите. Плеядата от имена, реалии и спорадично включените диалектни думи някак не успяват да създадат органична споеност с вътрешните светове на Мартин и Антония, които спокойно могат да функционират художествено и без външното скеле на привнесената фактология. 

Друга такава опозиция е опитът за прокарване на фините пластове психологизъм и вътрешните монолози през телесността, а от друга страна отстраненото битуване на същите пластове, които стоят някак самодостатъчни в прецизната си обработка. Опонират си и двете протичания на времето в структурата на романа – съвсем синхроничната осмисленост на Мартин, в и през която се разгръща детайлизиращата стихия на възкресеното минало, и абсолютно диахронния поток на Антония, който би трябвало да ситуира романа в съвкупността му от двете части върху времевата ос, но който сякаш остава центриран върху себе си. Впрочем, това разпределение на хронологичните перспективи между героите е интересен прочит на донякъде традиционните времеви перцепции, приписвани на единия и другия пол. Романът върви изцяло насреща им и по-скоро ги преобръща и преосмисля, като поставя тежестта именно върху Антония – нейната структурираност придава някаква завършеност и обрамчва разливането на първата, Мартинова част. 

Художественото вплитане и оплитане на двамата герои минава в някакъв смисъл през похватите на билдунгсромана, което на моменти е смело решение, отново диалогизиращо между по-субтилните внушения от цялостния стил и по-директно ословесяване на телесността. Любовната “история” (понеже история, формално погледнато, няма или не по стандартния начин, в който се модулира) се развива в едно музейно, на моменти стерилно пространство, крепящо се върху изкусно обработения език на авторката. Прави впечатление някак безсюжетното присъствие на тази “любов” или “любов във възможност”, тя е константният  подтекст, спрямо който всичко останало може би е бележки под линия.

Впрочем, това, което поддържа динамиката на романа, е именно езикът, който стои някак отвъд всички съмнения и опити за израстване на героите. Същият език, обаче, на моменти носи белезите от умората на това крепене, както и от дресировката, от която понякога губи част от чара на спонтанността. Фразите на А. Апостолова са винаги премерени, като, отново, понякога тази премереност сякаш възпира стихията на езика от собствената му неконтролируема живина. Друг път преливат в поезия.

Тук стигаме и до двата гласа, за които стана въпрос по-горе. Докато вторият, на Антония,  впечатлява с поетичната си точност и гъстотата на езика си, ритмичната си отмереност и сякаш ясна детерминираност и положение във вътрешния хронотоп на романа, то първият не успява така убедително да ни увери – в автентичността си, в самостоятелното си присъствие в романа, във важността на художествената си функция. Частта на Мартин ми се щеше да е поне толкова обрана, фокусирана и изчистена като тази на Антония, като допускам, че това може да е търсен ефект, който обаче не ми се струва, че е печеливш за цялостната текстура на произведението.

Влизането в миналото е реконструкция. Това, което го няма, може само предполагаемо да се пресъздава, никога чисто – нито от психологическите проекции на влизащия, нито от идологически или субективен прочит на „възкресяващия“ (което е едно и също, но при второто по-често има шанс за самоосъзнаване на собствените граници). Сигурно затова литературата намира чудесна почва, върху която да възрастява собствените си внушения, именно при срещата си с миналото; паметта е най-големият творец, понеже сама себе си залъгва, че проецираното от нея е самата действителност, и няма съмнение в истинността си. Но там литература се блъска в собствените си ядрени същности – кога прецизното възкресяване, макар и изкуствено, на миналото престава да е литература и прекрачва в полето на възстановката?  Кога дневникът подплатява художествено обективната реалност и кога е просто някакво изброяване? Къде разпръснатите корени на личните истории в някакво разказване успяват да се свържат в обща история и кога остават самотно недовършени?

Книгата на Антония Апостолова задава въпросите си към самото сърце на литературата и писането и само ни загатва за потенциала на авторката, който тепърва ще се развива пред очите на четящите. Романът е ценен опит както с претенцията си за ясна конкретизация на хронотоп, без да набляга на характерната за такова писане линейна нарация, така и с опита си за поетизирането на дневников и епистуларен материал, като в същото време бяга от ясните граници на жанровото структуриране, потапяйки ги в мъртвото море не едно собствено минало. Минало, което остава все така недостъпно, като всяко.

Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр. 41/2021 и в електронната страница на изданието..

Back to Top