Нерядко през ноември ми се случва да попадам на издания, с които впоследствие развиваме силна връзка или просто моментно си пасваме с онази близост на читатели и книга, които оставят отпечатъци дълбаещи далеч отвъд езика и обичайната литературна култура.
„Закусна с нар“, Александър Шурбанов, изд. Жанет 45
Условно в два дяла, заради формата – поезия и проза, но всъщност един – поетизирана проза в пълния си размах, литературна ерудираност, чувствителна интелигентност, едно дълбоко съчувствие, братско дори, към останалите съ-човеци. Книгата на Александър Шурбанов, преводач и интелектуална фигура без нужда от представяне, затвърждава убеждението ми, че качественият преводач не е само безкрайно вгледан в детайла на текста и безрезервно вчустван и вмислен (съжалявам, че в съвременното ни разбиране така силно се е наложило такова разграничаване) в нюансите на двата езика, между които се разпъва – той е преди всичко такъв към човешкото, към това, което стои зад езиците, зад произведенията. Колкото емпатичен, толкова и критичен, без да изпада до низинини. Трансцендирането от конкретния текст към онова, което езикът едвам съумява да достигне и изрече, но което вече е възприел умът (но сякаш толково не рационалното мислене, а по-скоро онзи ум, който в един ранен момент от историята на културата ни не се е различавал от духа, който по-скоро интуитивно достига до знанието; онзи ум, който е образът и подобието, по които е сътворен човекът).
Само така мога да си обясня толкова топлото и изчистено от излишна емоция писане, което прави фрагментите образи на онази хуманна хуманитаристика. Писане и мислене, които, честно казано, рядко се срещат, особено в подобна комбинация на високо и фино. Нюансиране без анатомично разрязване на материята, прецизност без наблюдаваното да се обезкървява, доближаване до някакъв изнесен смисъл без да се прекъсва животът.
„Епистолариум“, Цочо Бояджиев, Издателство за поезия ДА
Красотата на писмата и бавното протичане на времето и езика в тях, струва ми се, са вече напълно изгубени за представите ни, за способностите ни за осмисляне и преживяване; все едно на някой млад човек да му обясняваме какво се прави , как се живее, без интернет – като социални контакти, уговорки, събития – помним ли изобщо вече? Кратките фрагменти от писма в това издание и поетичните текстове, рефлектиращи ги не само чисто графично (двете са разположение на насрещно стоящи страници), въвеждат в малки диалогични форми на непрякото общуване, или откъслечните спомени от него, като един вид запазване на вече отминалото. Или по-добре: на опосредствания и нарочно забавен разговор, където думи натрупват тежест и смисловите им нюанси се обострят от неедновременното им битуване в съзнанието на адресанта и адресата. Писмата-отговори тук са дори още по-напрегнати от това натрупване, тъй като не предполагат отговори от адресатите си, а времевото им обстояние от реалния поток на общуване ги превръща във вид особени времеви тунели, врати, през които стигаме до стаи без врати и прозорци, затворени пространства, в които смисълът е лишен от допълнителните патерици на контексти и всякакви вторични значения покрай обстоятелствата на написване; едно освободено пространство, където текстовете катализират плътността неежедневното говорене, върху което стъпват, за да се протегнат далеч отвъд него. Личностите, времената, местата, които някога са били съществената част от тези разговори, избледняват, за да отстъпят на Нещо друго, което стихосбирката поставя за свое неизречено ядро.
One thought on “Две поетични книги: бележки”