За разлика от предишните обзори, този ще е най-малко обективен (доколкото изобщо предишните са били такива), с една идея повече дневникови бележки.
Причината за това е, че през изминалата година си оставих по-малко свободно място за текстове, които да побирам в себе си. Донякъде нарочно, за да огранича разсейването и „страничния шум“ Може би чуждоезиковата среда на пребиваване, доколкото човек има контакт с нея в настоящите времена, също е изиграла някаква роля.
Както и да е, книгите, с които ни се пресякоха пътищата по един или друг начин, са събрани тук, а по-долу ще обърна внимание само на няколко. Накрая ще изляза от книгите, понеже в крайна сметка една книжна година не се събира само в заглавия и имена.
*
Томас Ман. Йосиф и неговите братя
С първия том на българското издание, побиращо първа и втора част от четирилогията, изпращах и 2020. Ман е титаничен писател и четенето му е винаги едно оставяне на маси от език и смисъл, памет, история и самото мислене за тях, завличане от огромна река, на която няма как да се противопоставиш; или и да има, няма за какво. Тежко застиване, без мърдане и без угнетяване. Фантазията му се разгръща през инструментариума на енциклопедично познание и игра с нишки и нюанси, които, струва ми се, биха изправили на нокти повечето съвременни читатели, ако преди това не ги откажат след две-три страници четене. Причината е, че Ман играе с, както и той самият често сам пише, познати сюжети. Историята е ясна, краят е известен от векове, за запознатите. Целта на романа е да разшири тази нишка, да я разгърне до панорамно платно. Читателско упражнение за концентрация и упоритост не по-малко от силов спорт. Когато започвах първия том, споделих ето този откъс тук.
Лиу Цъсин. Трите тела
Научна фантастика не бях чел отдавна. Тази определено ме спечели както с теоретичната си основа, така и със самата си литературна тъкан. От онези истории, които в един момент така те поглъщат, че нямаш търпение да оставиш всичко и да се оставиш да потъваш в текста.
Аксиния Михайлова. Изкуството да се сбогуваш
„Изкуството да се сбогуваш“ дойде тъкмо на време за едно дълго сбогуване. Бавно и продължително вчитане, с което прегръщаш мястото и го държиш дълго след като вече не си там. Превалящото лято на късния юли и ранния август и все още дългият ден със златни отблясъци по реката. Наситените с живот места и усещането за изтичане, изплъзване, протичане надругаде. Стиховете на А. Михайлова са ми от онези текстове, с които се разбирате без особени завои и разминавания на език, който се модулира само между двете лица – на четящия и книгата. Особената тишина на отразяване, от която просияват всички бъдещи фибри живот. (Още – в новия брой 4 на списание Текстил).
Александър Шурбанов. Закуска с нар
Сборник с поезия и кратка проза (не по-малко поетична всъщност), изключително сполучливо свързан с изобилието, живителната символика, фацетъчната свързаност и сладко-киселата сърцевина на източния плод. {Ето още за символиката на нара, впрочем.} Чудесно свидетелство за интелектуално наситен и емоционално плътен текст. Писах за него малко повече тук. Ако се опитавам да степенувам прочетеното тази година, „Закуска с нар“ е някъде в най-горните места, заедно с предишната книга.
Олга Токарчук. Чувствителният разказвач
Сборник с есета, който се нарежда до други такива любими като тези на Борхес, Улф, Еко и др. Когато майсторски разкзавач и писател от такава величина се сниши към собствените си литературни дълбини, обикновено се ражда просветляващи взор към недрата на литературата, към творческата утроба и самия акт на сътворяване. Текстовете на Токарчук не спират обаче само до литературната проблематика, те се разгръщат към теми от съвременното състояние на света и Душата, като не само предоставят призма за разчитането им, но и създават необходимия набор от разбирания, с които самото творчество на Токарчук кристализира по-остро. И по-светло.
Петя Хайнрих. Лимне Х
След Лимне {за което споменах мимоходом тук} и Лимне 2 {за него пък- тук} в книжно тяло се появи и Лимне Х (а във виртуално по-рано, Лимне 3). Кратките поетично-прозаични етюди, словесни натюрморти, художествени етюди рамкират минимални количества преживяно време в изчистен от стереотипи език. Фокусът пада върху детайли и момнети, оставащи чести извън зрителните и езикови обективи на художествения поток.
Антология по раннохристиянска литература
Дълго чакано издание, за което нямах търпение да облече книжно тяло още щом чух, че е в процес на разработка. Книгата събира християнски автори до Vв., някои от които се появяват за първи път на български. Мисля, че трябват повече антологии – тематични, по исторически признак, с много преводачи, общи някакви рамки, коментари и пр. Масовият отказ от познаване на миналото, от отдръпването от историческото мислене, от навръзването на събития и процеси, смятам, че не бива да става причина, с която книгоиздаването да се съобразява.
Други
Остават още не много заглавия и имена, за които успях или не да кажа по нещо през изминалите месеци. Една част намериха място в колонките #SubUmbra в Литературен вестник. За други говорех тук в блога. Останаха и доста, за които не останаха време и сили. Има и доста, които ще прехвърля за догодина, в която вероятно ще се съсредоточа повече върху есеистични и нонфикшън текстове.
Книжарници след локдаун(и)
Месеците във Виена бяха почти половината маркирани от строго затваряне, в което работеха само магазините за стоки от първа необходимост. Книжарниците бяха затворени за посетители, но изпълняваха поръчки и книгите можеха да се вземат от входната врата. По подобен начин работиха, слава Богу и библиотеките, макар и с някои допълнителни ограниения (примерни, тази на Виенския унивреситет даваше книги за вкъщи само на студенти, преподаватели и изобщо хора, по някакъв начин свързани с него).
След отварянето помещенията не можеха сякаш да се откъснат от настанилата се през предишните месеци пустота. Университетската книжарница още повече, предвид че малко от студентите бяха в кампусите или в града изобщо заради дистанционното обучение. Рафтовете на някои тематични секции сякаш не бяха застинали в някакво време и не можеха още да влязат в настоящето.
***
Веднага след първото частично отваряне във Виена през февруари отивам до близката книжарничка, Орландо, или нещо подобно. Вече съм си поръчвал онлайн от тях и съм разглеждал отвън, но не можеше да се влиза. Нещо ме тегли натам и нямам търпение да отида вътре и да огледам. Намира ме джобно томче на Розе Ауслендер. Не я познавам дотогава, опитвам да се зачета и виждам, че „нещата вървят“. Купувам си томчето, първата книга, която ме намира. {ето някои преводи от него}
***
Пролет, тъкмо преди втори локдаун по Великден. Откривам две малки книжарници не много далеч от мен. Едната е извадила кашони с много намалени книги на немски, английски и френски, по 1-2-3 евро бройката. Малка, уютна книжарница, близо до моста на метрото, под който минава трамвай. Връщах се много пъти още там.
Изобщо, думата ми е за малките книжарници. Във Виена ги преоткрих като място, като преживяване, като нещо, което напълно съм забравил. Нямат нищо общо с мастодонтните вериги, в които освен книги можеш да си вземеш и термос, чаши, чорап за колело, пъзел, вероятно и одеало за кукли, заедно с еко USB-преса за коса и специален дневник за чистене на барби-фритюрник примерно… Не. В тези малки пространства времето тече по съвсем друг начин. Светлината стои по друг начин, пространството се диша друго яче, книгите стоят различно. Начин, който ми липсва и който не искам да пускам.
Несъзнателно бях решил да обиколя и открия колкото може повече. Една така намерих, когато отидох до дома на Фридерике Майрьокер в събота, предишният ден ни беше напуснала. Книжарничката в квартала ѝ, пустеещ и светъл от юнското слънце на късния предиобед, вече беше изложила някои от изданията на Зуркамп с нейни произведения. Още една в Йозефщат, която помнех от предишното си пребиваване. Изобилно заредена. Изобщо колкото и безразличен да е човек към немския език, тези места са способни да му внушат съвсем ненатрапливо, вежливо и учтиво, че научаването му е една добра за култивиране и следване фикс идея.
Библиотеки
След отварянето читалните на библиотеките можеха да се ползват, отново с някои ограничения – например 30 или 50% от местата можеха да се заемат, с предварителна регистрация и запазване на място, безплатни билети и т.н., както и носене на маска през цялото време в затворените помещения. Книжната 2021 сякаш мина най-вече под библиотечната шапка – без значение дали със заети книги или с работата по читални. Радостта от изобилието и физическия досег на книжните тела на издания, с които човек понякога с години си служи само в електронен формат. Библиотеката на института, в който пребивавах, е сменена временно и сега не е в първи бецирк, а в девети. В огромна сграда, бруталистична, пуста, нефункционална, повече като космическа станция от филмите на 80те, с хиляди паралелни нива, етажи, поднива, стълби, врати, тераси, още тераси, недостъпни тераси, врати, които водят нанякъде, но явно никой вече не знае накъде, или пък и да знае, няма кой да мине през тях… Читалнята не е голяма, има гледка към града и църква, която никога така и не разбрах коя е. Пустотата на сградата се засилва още повече; читателите предимно идваха да четат до обяд (понеже се запазваха места за определени часови пояси като част от противоепидемичните мерки), и следобед пустинята настъпва.
***
В неделя всичко е затворено. Разгарът на зимата е, затварянето – още по-пълно. Времето е неуютно и на човек не му се стои повече от час-два навън. Разхождам се из улиците, светлината е слаба и изобщо не става за снимане. Очите си почиват поне от монотонно светлите фасади на сградите и сивкавото небе. Минавам през познати и полузабравени улици, паветата лъщят от влагата или от още незабравен сняг по-рано. Пред една врата има наредени книги, спирам се и зачитам. Криво-ляво разбирам, че във времена като тези, трябва да не преставаме да се усещаме близо, че сме заедно във всичко, през което преминаваме, общо взето, писател беше оставил книгите си с молба да се вземат, да се четат, да се пише за тях по социални мрежи, да се споделят. До тях е пощенската кутия, където могат да се остави и по-материална подкрепа. Вземам един сборник с разкази, следващите дни се опитвам да го чета без особен успех, немският ми още не може да преброди през художествен текст.
Споменам го тук. Като един от най-топлите и благородни жестове, които затвърждават уютното усещане в този град. Bernhard Hoffmann, Der Begleiter. Eine Welt hinter dem Alltag.
Срещи
Много от срещите през годината бяха книжни. Уви, някои от събеседниците вече ги няма – факт, който трудно се побира в ума и изобщо в усещането за свят, за принадлежност някаква, за атмосфера даже.
Освен Розе Ауслендер, се открихме и с други автори. Рюдигер Зафрански ми хвана очите в една книжарница в стария град на Марбург буквално няколко дни преди да дойда за четене и представяне на последната си книга – Einzeln sein. После му намерих и други неща – Zeit. Was sie mit uns macht und was wir aus ihr machen и може би най-известното му изследване върху немския романтизъм Romantik. Eine deutsche Affäre, които още повече ме заинтригуваха.
Освен всички останало, тази година излязоха и два броя на литературното списание Текстил, в които имах възможността да участвам. Разговорите покрай съставянето им и подборката на текстовете е определено част от приключенията през изминалите две години. Мисля, че станаха две плътни и кохеретни книжки, разпознаваеми като език и като стил. Благодарен съм за този опит.
През следващата година си пожелавам – повече четене на есета, още по-силно подбиране и концентрация, повече преводи, повече разговори за и покрай книги. Повече слово.
