По сенките на писаното
„Четящият е без епоха, без възраст, без време. Четенето не е сънуване, но четенето е като сънуване в смисъл, че заличава времето. Всяко истинско произведение нехае за времето във времето. Нехае за разкола, присъщ на преходността – както сънят. То е без минало. То е без бъдеще. Всичко завладяващо се характеризира с отсъствие на бъдеще, с пълно отделяне по отношение на времето.“
Три букви дават началото на една одисея, на едно потъване в недрата на езика, игра с езика в различните му времеви модуси, витаене сред корените на културата, между колоните на миналото и мрака на историята в сенките, които настоящето хвърля. „Човекът с трите букви“[1] е единадесетата и последна (засега) част от цикъла „Последното царство“ на Паскал Киняр и втората, всъщност, от поредицата, която се появява на български след началния том Скитащи сенки.[2] Това своеобразно заскобване на останалите девет тома, прескочените осемнайсет години между началната и крайната точка, хем поставя читателя в напрежението и невъзможността да реконструира динамиката между краищата на този интервал, хем предначертава условното множество, в което този проект се реализира. Въпреки обаче това откъслечно запознаване, стилът и ритъмът на Киняр се запомнят и разпознават лесно. Всъщност поредицата гравитира около общи ядрени теми, към които авторът постоянно се връща. Но и постоянно (на)пуска в един художествен ритъм от носталгия и номадство, често неразличими. Оттегля се от всякакви длъжности и обществени функции през 1994г., така всяко томче от поредицата му може да се разглежда като плод на една съвременна, интелектуална, но и един вид не по-малко духовна, аскеза. Едно отшествие от света, чрез което се достигат още по-ясно и дълбините му, и скритите им обвързаности.
В един от малкото отзиви за Киняр сред нас М. Кирова отбелязва нещо за романа му Тераса над Рим[3], което, смятам, би могло чудесно да се отнесе и към текстовете в Последното царство и Човекът с трите букви в частност:
„Той е целенасочено сегментиран, отделните части не се „захващат“ в последователността на наративната логика, те се наслагват една към друга в много по-широко пространство с асоциативен характер и символично внушение. „Когато пиша, търся последователността на сцени без връзка, за да не тълкувам вместо читателите“, казва Киняр. Тази „последователност без връзка“ поражда един особен ефект с онирично въздействие: като съновидение, в което се наслагват един след друг образи и „връзката“ е именно в тяхната напластена художествена последователност, а не някаква предпоставена от интригата логика на сюжетното действие.“ [4]
Всеки том, всъщност, може без проблеми да представи със заглавието си съдържанието както на цялата серия, така и на всяка отделна книжка – ето някои: Скитащи сенки, За миналото, Бездни, Таен живот, Да умреш от мислене…
Миналото (централна тема на втората книга от Последното царство) се посещава от автора не само като корен и причина, не само като нещо останало назад, но като постоянно присъстваща реалност, незагубила живостта и жилавостта си, с които кръвоснабдява настоящето. В писането на Киняр именно миналото е мастилото, с което се рисуват (или изписват) безбройните миниатюри във всеки том. Литературата и културата на древен Рим и Елада, на средновековието и последвалите го векове и течения са и инструмент, но и цел, пътят, по който се стига до съзерцаването на съвременни и отминали явления, като често и самите те обекти на съзерцаване и рефлексия. Всичко това е събрано в дневникови бележки, фрагменти от есета, свръх кратки исторически етюди, които прескачат условните мембрани между езика, литературата, писмеността, културата, познанието в различните му проекции.
За мнозина от критиците, изказали се за тази книга, в основата ѝ лежи въпросът какво е литературата, който Киняр умело докосва, вае, и оставя без отговор, като минава пътем през всички сродни теми за писането, словото, четенето, четящият, преживяването на другост и т.н. Но въпросът може да се изведе и до нещо повече – какво е писаното слово и как взаимодейства с нас и със света.
Тъкмо на писаното слово, не само на четенето като едно от вдействителностяванията му. Оттам Киняр тръгва по динамичните оси на езика, писмеността и четенето, на отношенията между тях и пространството, затворено между тези три координатни оси. Същевременно безбройните отпратки и вметки, прескачащи културните граници на Европейското пространство, преливат, избледняват. Истински скитащи сенки.
Сред безгласните коридори на миналото Киняр неведнъж се връща към тишината на самото четене и многогласното мълчание на писаното, но и писането – утроби на всяка метаморфоза, жълтъкът за всякакво бъдеще. Към темите ядра се пристъпва циклично, след отдръпване, без претенция за напълно изчерпателното им развиване, а по-скоро само с щрихи, в които се улавя кондензирано частично осмисляне на някакъв техен аспект.
Общото, бих казал, не се улавя, то се утаява.
[1] Прев. Павлина Ребарова, изд. Леге-Артис, 2021.
[2] Прев. Светла Лекарска, изд. Леге-Артис, 2017.
[3] Прев. Светла Лекарска, изд. Леге-Артис, 2002.
[4] Кирова, М. „Да живееш без кожа“ – Вестник Култура, бр. 7, 14 февруари 2003г.
*Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр. 16, 2022г.
