frater fui draconum
Книга Иов 30:29 <Вулгата + Септуагинта>
ἀδελφὸς γέγονα σειρήνων
Станах брат на драконите и сирените
Двата дни в Братислава се случиха първите мъгливи есенни. Реката дишаше в града влажните си покои и утешения пред отиващата си топлина на октомври, който тази година се оказа особено милостив. Дори в този пръв прокрадващ се студ все още се усеща кръвта на лятото, особено в последните й тласъци по листата на дърветата.
Мъгливите крепости и замъци над реката и гербовете с дракони се подават отвсякъде. Сякаш запълват с невидимото си присъствие долините между възвишенията, замъгляват и задимяват слънцето, което се провижда през филтъра на изпаренията, топли като дъх.
В ранната семитска митология слънцето се закрива, когато го поглъща дракон.
От гръцкото δράκων drakōn ‘взиращият се’, причастната форма на δέρκομαι dérkomai ‘гледам, виждам’, сродна с албанската дума за светлина и светило dritë и уелската drych ‘огледало, образ, изображение’. Погледът като насочената отсечка на ума, която прокарва пътя към обекта, който го поглъща. Пронизва и прокарва моста, по който се влива светлината. Вглеждане, стазис, което може да нажежи до възпламеняване и огнен ад.
ܡܚܙܝ̈ܬܐ ܐܢܝܢ ܓܝܪ ܚܝ̈ܬܐ ܘܡܢܦ̈ܫܬܐ ܥܝ̈ܢܐ ܕܚܕ̈ܕܐ
Timothy I (727/8-823), Letters 23.3, ed. Heimgartner 2017
очите им един на друг, живи и одухотворени като огледало
Ориентиран някак по подразбиране навън. Тази насочена отсечка прокарва пътят, по който се запътва това, което ще се случи. Пътека, по която тръгва тялото, както при карането на колело – завиваш като погледнеш в посоката, която искаш. Ръката следва тази пътека, прокарана от погледа, например при игра на дартс. Точката се уцелва не толкова от премерването на око, колкото от прокарването на тази пътека, тази ос, от очите. Пронизващото втренчване на погледа задава пътя на стрелата. Това, в което се взира тялото, е това, към което прокарва път, и светлината на обекта влиза през отворената врата, която погледът открехва, а може и да задържи, травматично.
Втренченото вглежде събира светлина до степен на нажежаване, на имплозия от насъбраното движение, което не се осъществява. Отражение, което не се случва – огледалото отсреща е закрито и тогава вътре се открива друго, което затваря достъпа навън. Умът пламва и всичко останало.
към палатите привечерни ли жезъл ярък на нощта
Солвейг Йохансон,
към придвори струннопесенни ли жезъл ярък на нощта
Изпращането на нощта от „Танцувания и напеви с огъня“ в LST4
в средата на лятото платформата недалеч от брега на езерото е островът сред малкия океан от светлина, безкрайната точка на следобедното средоточие, което ни е събрало и споделяме този времеви пашкул, от който може да се роди нещо красиво
или да се излюпи някакъв край
огнените езици на слънцето летят на лицата ни изцяло предадени на него луната ми огнена изгревът също ти казваш че древните иранци са се смятали за поклонници на слънцето и този култ ти харесва силно диоптричните очила отразяват с тъмнината си привечерието от което още няма и помен
думите потъват в изпаренията на езерото дракони по тези земи не е имало само динозаври
ставаш трябва да тръгвам имам среща след час и политаш
с разперени напред ръце към
водната бездна все по-малко огнена повърхността искри в безмилостното бяло което обаче е всичко от което ни обгръща и което се загнездва в дъното на мозъците и по кръвоносните съдове под кожата венозно преживяване на лятото и впиващите се въжета на този покой тази споделена външна жарава тази бавна топла живост в общ полет под общо небе обща вода и време
излизаш от водата без очила
и цената за следобеда е платена и зъбчатите колела на бъдещето безмилостно се впиват в плътта на този ден и всичко преди него
момчетата наблизо се втурват да ги търсят гмуркат се един след друг ти едва виждаш привечер се връщам и аз понеже няма как да останат на това дъно и огнените ми луна и асцендент са готови да го вдигнат в облаците това езеро и първо политам надолу през глава и вълни и небеса от вечер
все повече все повече и повече
до тежест от дъх
до възпламеняване на дробовете
без следа без помен само с надежда отвъд убедеността и грижата само в този точков момент лишен от всякакви скелета от аргументи реещ се над водната повърхност засенчващ преди яркото слънце с криле които са разперват от някакъв огнен център
тревите по дъното са гори и вълшебството на нишката е отдавна изгубено започвам да стъпвам по дъното водата е току под очите ми всяка клонка се усеща като тънките рамки пукат под стъпалата ми една по една надеждите и вече дробовете ми припламват главата ми стяга венец от вятър
втренчил съм се с всеки възможен поглед върху тези очила върху дъното този следобед това неродено бъдеще този все по-режещ въздух който само раздухва огъня пронизва ума ми и затяга паметта от която всичко това няма да излети завинаги вързано с физическото преживяване на тази предметна загуба и всичко оттам нататък
очите ми са загубили перспектива и вече виждам само точки в които светът се е събрал и кондензирал и всичко се завърта около тях около тези малки обсесии синдроми на прилепяне изоставяне гравитационни полюси средоточия на забравени химери които са се разсънили и са готови да се прилепват да разкъсват преди да се съберат в една
масивна черна дупка след като червеният гигант на разпереното бивше слънце е колабирал и огънят никога неизбълван е опустошил каквото има за опустошаване изпил е каквото има за изпиване и пустинята след него не е обетована земя не е град не е утроба на идващи светци или пророци
изпепелява тялото рухват подпорки и покриви колоните на храма пукат пожарища които само се издават със сенките които очите хвърлят и пепелявите думи лице вид и облаците които дойдоха от никъде но вече знам
че ги издишах аз
и това езеро остана със водите си ненаситни до загуба с
мен и времето и тялото и мостовете
като в езерото стигащи доникъде
вцепененото лице вече маска от пепелта
която дъждът вкаменява
ܘܢܐܓ̈ܐܕܘ ܪܿܘܚܐ ܗܝܟ ܕܪ̈ܐܩܘܢܝܢ
wa nagar ruḥmā haikh drākūne
и привличаха вятъра като дракони
помня как при първите разтваряния на тези криле от огън на тези горящи дробове гръдният кош който боли от имплозията единственото спасение беше северният вятър в полша или по река или над мост да залее с въздушна вода тази огнена бездна
превръща зимата в най-скъп съюзник ядрено убежище от огнения катаклизъм който измита каквото има за измитане обхваща раменете и се плъзва по ръцете аха-аха да ги превърне във криле
които да вдигнат от това поглъщане на ума и очите
през пепелищата погледът да се отъвре от себе си отново да прокарва пътища или да плете небесни мостове
с надеждата да не попадне частица огледало пак да не отрази светлината на взора обратно към него си и да запали пожарите
да не запали пожарите
да не запали въздуха в дробовете
да не изпепели кожата до люспи
да не изостри ноктите до вкопчване
да не оголи зъбите до поглъщане
да не примрежи очите до фантазия
#rhêsis е поредица от кратки текстове, които споделят радостта от езика и красотата на свързаността му – вътрешна и външна. Те не целят пълна научна изчерпателност, макар че стъпват върху такава основа. Досега са се появявали в една или друга форма тук, събирането им в едно течение е експеримент както за/с мен самия, така и за/с границите на подобно писане.