Тази година не прочетох особено много художествена литература за разлика от предишните (виж обзорите тук). Цялото приключение както обиктовено е в Goodreads (тук). Тъй като бройката наистина не е голяма, по-долу ще споделя бележки за повечето книги, с които се срещнахме.
Съвсем в началото започнах със сборника разкази Чуждестранният легион на Кларис Лиспектор. Истината е, че за мен изборът тъкмо тази нейна книга да се появи на българския пазар е трудно разбираем, предполагам че са се намесили някакви извън литературни фактори. Наистина, човек може да придобие някаква представа за размаха и почти чародейното протичане на езика на автора, но след други нейни творби (особено тази), разказите просто не ми стигнаха. По-късно през годината прочетох и Часът на звездата, която след това си набавих и на английски. Четенето на Лиспектор е особено преживяване, спускане по езика и създаването на смисли, за да се изговорят неподозирани скътани ъгли от света. Догодина със сигурност ще продължа и със следващо някое нейно произведение.
„Истината винаги е един вътрешен и необясним контакт.„
Часът на звездата, Кларис Лиспектор
„Добре знам, че е ужасяващо да излезеш от себе си, но всичко ново ужасява.„
Бях си обещал повече нон-фикшън, та освен да довърша на Юлан Ноа Харари Саписенс, приключих и Време на Рюдигер Зафрански. Първата книга беше относително интересна, чете се леко, предполагам, че за популярния си стил е в реда на нещата. Опитът да се представи човешката история сбито от гледна точка на крайния атеистичен рационализъм е интересна, до момента в който почне да губи представа за собствените си граници, т.е. когато стигне до съзнание за абсолютна правота и истина. Оттам нещата заповат да издишат.
Времето. Какво правим с него и какво то прави с нас е едно от известните заглавия на Зафрански и има защо. Освен чисто философски, темата е разгледана и в други близки аспекти – социологически, психологически и тн. Изключитело интересна книга, предвидил съм да чета и други негови.
„Времето на безпокойството е отворено време, което се преживява като невъзможно за предвиждане (unvorhersehbar). Може би е вярно, че всичко се случва с неразривна каузалност, че има някакво детерминирано време. Ако човешкият интелект беше в състояние да го обхване напълно, нямаше да има никаква причина за безпокойство, тъй като нямаше да има неизвестно. Само където е останало нещо неизвестно, има и безпокойство.“
„Да преживееш себе си като временен означава: да имаш възможности и да [ги] виждаш пред себе си“
„Времето…“, Рюдигер Зафрански
В подобна вълна, приключих и Философия на самотата от Ларш Свенден. Заглавието е леко подвеждащо, трудно бихме могли са наречем книгата „философия“. Може би е нормално и да нямаме такива очаквания предвид скромния обем на книжното тяло. По-скоро са събрани доста емпирични данни, социологически и психологически, често и някакви общи твърдения, върху които стъпва опитът да се осмисли феноменът на самотата в някаква по-конкретна светлина. Липсваше ми обаче именно неконкретното осмисляне, ако ще дори и теоретизирането.
Тази година довърших и В сенките на утрешния ден от Йохан Хьойзинха. Особено актуална книга, въпреки че е писана в друго време и друг период. Помня, че си я купих през пролетта на 2020, докато течеше локдаунът. В някаква степен утрешният ден е дошъл, сенките са същите.
Към нонфикшъните включвам и изследваенто на Фабио Стела върху две думи (νόος ум и производния глагол νοεῖν) в гръцката литература в периода Омир-Платон. Официалното ревю може да се прочете тук, а иначе това изследване ме запозна с Дерик де Киркехове, който изследва въздействието на писмените системи върху когнитивното възприятие на света и начина на мислене. Още не съм приключил книгата му за писмеността, но съм предвидил и още няколко негови (напр. Архитектура на знанието).
Към поетичните книги – разбира се Лимне Х, за което писах тук, но и Летни хитове, и двете от Петя Хайнрих. Освен това Познах те по сянката на Калина Линкова, Питай вятъра на норвежеца Олав Х. Хауге и Пътя към морето на босненеца Хаджем Хайдаревич. Всяка от тях със специфичното си, донякъде хладно отстранение от света, остро разрязване в наблюденията и игра с границите на поетичния език.
Съвсем в края на годината довърших започнатата отдавна книга Спомен за сън от Данила Стоянова. Стиховете ѝ са много интересни предвид времето, в което са писани – късните 70, до средата на 80-те години, когато авторката почива изключително млада. Докато езикът все още стои в течението на епохата, има нещо, с което стиховете се протягат отвъд. Наистина тъжно, че не сме могли да видим развитието ѝ.
Още в португалоезичната вълна и също съвсем в началото на годината – поезията на Еуженио де Андраде, Бяло върху бяло. Тук нямам какво да кажа, наистина чудесно издание. Нов автор за мен е Хилде Домин, с която ще продължим да си говорим и догодина. Тук бях споделил и нещо нейно преведено.
Говорейки за поезия – писмата на Рилке към един млад поет: самото събиране на тези текстове, ситуацията на написването им, диалогът между двамата непознати, вниманието и изобщо толкова човешкото отношение на Рилке, извеждането на наблюденията му върху опитите на младия поет в по-висок план, не на последно място оформлението на томчето.
Интересната история покрай тази книжка е, че я забелязах през първия месец на ново място и началото на един курс. Тогава В. също ми спомена за книгата и след това съвпадение се върнах в книжарничката в центъра на града, за да я потърся, но не успях. Намерих я, тъкмо когато се върнах няколко месеца по-късно в същия град, за да си взема лично сертификата.
Паскал Киняр. Освен Човекът с трите букви, за което говорих тук, четох и третата част Бездни (Abîmes) от Последното царство – поредицата, от която Човекът.. е последната излязла книга. Любим автор.
„Това, което не е изнесено от сърцето на човека, се разпростира като бездна.“
„Първият начин за подражаване е поглъщащото възхищение.“
Паскал Киняр, Бездни
Книга на безпокойството от Бернардо Соареш (Фернандо Песоа) излезе почти два пъти на български наскоро. От две години бях започнал да си набавям нейни издания, но едва миналия април в Прага захванах да я чета много по малко и много бавно. Предполагам, че ще ме съпътства поне още две години.
След като Нобеловата награда за литература беше присъдена на Ани Ерно, полюбопитствах и захванах да чета книгата ѝ Journal du dehors (Exteriors в превод на английски(. Идеята ми допадна – прозата е фрагментарна, описва епизоди или детайли от това, което авторката (пишеща в първо лице) вижда навън. През тези екстериори много, много непряко може да се стигне до някакви по вътрешни състояния. Понякога те се изразяват и директно в текста. Там, според мен, Ерно е изключително силна. Останалото, уви, не ме спечели за неин почитател, но ще опитам да я видя и в оригинал.
Сеес Нотебом е нов автор за мен. У нас е познат с Ритуали, но първата ми среща са Писма до Посейдон. Изключително ерудирани фрагменти, в които някак съвсем хладно, но красиво в сдържаността и самозатворения си някак поток на мисълта, Нотебом обговаря отделни парчета от културната история, артефакти, произведения, откъслеци от идеи и т.н.
Опитах да чета и К. Г. Юнг в оригинал с книгата му за психологическите типове. Нелека задача, но съм приятно изненадан всъщност колко ясен е изказът му, говорейки за интро- и екстровертните типове и подразделенията им.
Три книги съвременна българска проза запълниха един кратък период от средата на август до средата на септември. Едната е на Йордан Д. Радичков Навалица! Или 25 часа в София. Денонощие+, с една крива стъпка отвъд реалното, в плетеница от истории, които по някакъв екстатичен начин съставляващи тематичното единство на сборника, уж пръснат отделти текстови тела. Градът обживява пространството чрез героите, които се движат по ръбовете и периферията – на света, живота, смисъла, съществуването и каквото и да е. Заедно с авторовото присъствие, дружелюбно бъбриво и в някаква степен психопомпно (усещането за лош сън или провеждане през някаква проекция на подземнно царство, но над земята, стои трайно и задава цялостния тон на книгата), читателят сякаш наблюдава през ключалките на света отделни стаи, свързани с тайни тунели от смисли, оплетени в някаква психеделична надреална мъглявина, която пълзи по улиците на София. Една фацетъчна феерия на ръба на екзистенциалното писане и фриволния абсурд. Смазваща с лекотата си.
Йоанна Елми, Направени от вина. Част интелектуалния поток в съвременната българска литература, дебютът на Елми ни показва, че миналото, Прехода, емиграцията и Запада могат да се говорят и охудожествяват и извън вече непоносимите клишета и език. Обръщането назад е почти терапевтично през няколкото особено лични линии на разказване, които обаче задават и рамката за концептуализиране на близкото минало, изнамирането на идентичност и модусите на паметта в поколенческа и лично-вътрешна перспектива. Езикът в книгата впечатлява със стегната си обиграност, която не натрапва самовлюбено втренчване в собствения талант, а умело въвлича в потока от отломки – понеже времето на Прехода се пресъздава именно като такава хронотопна лавина, ангажира по някакъв ненатраплив начин и води из зацапаните коридори на деветдесетте и ранните нулеви години. Текстовото поле е зададено от множество вектори, по които читателят може да тръгне, за да реконструира собствената си история. Една възможност за огледало и (вътрешно) пренареждане.
Петър Денчев, Превъртане (повече за него писах тук). Роман, който още от заглавието си тръгва да разговаря със знакови произведения (Превъртане на световете на Рупчев, Смяна на огледалата на Аксиния Михайлова) продължава тези диалозите до края, докато плете стройните смислови структури, одържащи текстовата цялост. Всъщност книгата на Денчев се впуска в едно умерно, хладно, изключително красиво симетрирано построение, с което влиза в художествено проблематизиране на възможността за промяна, освобождаване от миналото, меката, но неумолима диктатура на паметта. Превъртане на времето, личното и общото, епохата, личността. Възможна ли е метаморфоза (преображение) без метаноя (преобръщане на ума/духа)? Денчев влиза с философски уклон в дискусията за времето и паметта, които особено силно вълнуват литературните ни среди напоследък. Миналото се представя като вечно дебнещата да покълне ядка на отдавна изконсумирания (или изгнил в забвение и немара) плод на времето. А благодатната среда е вкаменелият ум, който не само отказва да върви напред, но уверено избира уютната пустина на собственото си минало, отдавна отровна фантазма, и непоколебимостта на призмата, през която конструира света – лишена от разочарование, а така и от живот.
С разказите на Елена Алексиева в Прекъсването на самсара, уви, не намерих общ език.
Сборникът е един от рядкото случаи, в които след прочетеното оставам в нищото. Минималните сюжети, които вероятно читателят има свободата да разнищва, доплита и разписва, напомнят на сънища, в които няма начало, няма край, само едно случване в нищото, един висящ момент, който не е ясно за какво се крепи, но като махало удря неподозирани някаки части от нас.
Не мога за разкажа нито една от историите. Помня само първата, понеже подаряват ковчег за рождения ден на Иван Петров (и сигурно това ме заинати да почвам три-четири пъти сборника, докато накрая го прочета много много бавно, по разказ на няколко дни), и смътно последния, в който отново става дума за подаръци и някои вътрешни симетрии за минимален момент просияват.
Оценявам таланта на това писане, в което нищо не е ясно и което не говори емоционално, бяга през глава от афоризмите и лесно смилаемите наблюдения. Остава някак вгледано в себе си и уж говори са̀мо със себе си, докато някое друго промълвяване не се отрази в нас.
Както и автократа пише в бележката си под линия на края, която е всъщност бележка в края, и технически, и съвсем буквално като позиция в книжното тяло, и аз нямам представа от будизъм. Честно казано, нямам представа и какво е самсара, какво се прекъсва и т.н. След като разбрах, нещата не станаха по-подредени и ясни.
Освен може би онова чувство за сиво протяжено пространство, в което се аха-аха да се заформят начеващите сюжети на всяка от историите. Интуитивно свързвам изтока с такова въплъщаване на нищото, пълно някакво изчистване до степен на смърт и нещо подобно улавям и тук, доколкото то не е наслагване на собствения ми прочит върху текста.
Почти класическата история на Фред Улман ни връща в преднацистка Германия. Кратък разказ, съчетаващ както coming-of-age спецификите покрай две подрастващи момчета, динамиката на зараждащото се приятелство между тях, развитието му, социалния фон и световния ужас, надвиснал в края на 30те години… Краят на историята беше шедьовър откъм симетрия, психология, изобщо някакво усшане за вътрешен порядък на случването, по който аз поне разпознавам силната литература. Отново намереният приятел успява да издигне модел за междучовешко отношение, което се простира тъкмо където трябва – отвъд времето и животите.
В края на годината довърших препрочитането на Лотарията от Хулио Корта̀сар – книга, която бях поставил в топ 10-те най-влиятелни книги преди години (тук). Ами, явно за 12-те години, които ни делят от първия прочит, нещата са се променили в известна степен. Този път не успях да се увлека, езикът не ме спечели, диалозите ми се щеше да ги няма, героите не ми бяха интересни и тн.
Маргарет Мацантини и Прелест. Пак на края на годината, за около два дни. Бях чувал не веднъж за авторката, разбира се, и за майсторския й стил. Тук не бях особено впечатлен. Историята сама по себе си беше интересна и тежка, макар че множеството стереотипи в изграждането на наратива по-скоро дразнеха. Искаше ми се да кажа няколко думи за преводите на заглавието. В оригинал Splendore, на немски Herrlichkeit, у нас Прелест. В немското заглавие се получава изключително уместна езикова игра с Herr Господ, но и господин – историята за любовта между двама мъже, генезиса и в известна степен патологията й пасва идеално. При нашето заглавие има и друг пласт, който едва ли е търсен при избора и превода, но при мен стоеше постоянно като някаква фонова музика – старото значение на прелест като „измама, заблуда“ не ми излизаше от ума, докато четях, по-новото, „очарование“ ми беше по-трудно да го свържа с историята, макар че има много основания, с които може да се обвърже именно в тази семантична посока. Мацантини пише наистина увлекателно, но психологическата страна на романа, която има опити да се развие, не ми се стори достатъчно плътна.
„Защото оттогава нищо не ми изглежда по-жестоко от един прекрасен спомен.“
„Любовта, много добре го знаех, се храни от хапки, подхвърлени, когато най-малко очакваш, а това, което ти помага да издържиш, е споменът за вкуса им.“
Маргарет Мацантини, Прелест, прев. Вера Петрова
Накрая, няколко интересни издания.
Особено бях впечатлен от книга, която ми попадна в Прага – антология на експерименталната поезия с образци не само на чешки, но и на немски и други езици. Добро решение, предвид непреводимостта на почти всички произведения заради езиковите и графични игри с текста. За мен антологията е в някаква степен и албум, колкото литературно произведение, толкова и обект от визуалните изкуства.
„Фрагментите“ от Южна поща на Екзюпери, илюстрирани от София Попйорданова, е отделно явление само по себе си. Освен текстът на Екзюпери (според мен много по-силни извън Малкия Принц) книжното тяло се преживява най-вече през оформлението и илюстрациите. Фин малък празник.
И съвсем в края – бях забравил колко остър, проницателен, но и чувствителен, мек някак, може да е погледът на Олга Токарчук. “Гардеробът” в това чудесно издание ми го напомни.
