Една, всяка и която и да е: историята като пре-връщане
туй което
липсва
хвърля плътна
сянка
Марий Росен
Некомикс. Ако някой ме пита за тази книга, може би това би било първото, което бих казал, без много замисляне. Въпреки страниците с балончета и реплики в тях и кадрирането на историята на някои от местата в книгата, протичането през това произведение оставя усещането за нещо повече от разказ в картинки, повече и от „едната история“, която ни се представа разслоено из различните времеви перспективи.
Еднаистория на италианския автор Джипи (Джан-Алфонсо Пачиноти, Пиза, 1963) излиза през 2014 и се оказва първият графичен роман, попаднал в краткия списък на италианските литературни награди Стрега. Авторът е познат у нас с предишно свое издание Земя на синовете (Жанет 45, 2016), отново в под тандемната грижа на Нева Мичева (превод) и Кирил Златков (графична адаптация).
Еднаистория, освен че е разказ за… една история е и едно силно визуално преживяване. Едва от миналата зима открих за себе си визуалните романи[1] (с Когато искам да мълча на Зорница Христова и Кирил Златков, изд. Точица, 2014 и Изгубената душа на Олга Токарчук и Йоанна Консехо, изд. ICU, 2019), при които мълчаливите страници говорят и въздействат много повече и много по-силно сякаш от текста. Заслужава да се отбележи изключително добре подбраното заглавие (както и на другите изброени по-горе), което както привлича очите, така и задава определено очакване у читателя – вече знаем, че ще преживеем история, но и че тя няма да е просто една история.
Настоящата книга, обаче, бих казал, е еднакво силна както в графичното си изпълнение, така и в идеята си, в ядката на разказа, около която се натрупва всичко останало. Със сигурност, бихме могли да я определим като не съвсем за деца. Еднаистория успява да стигне до дълбоките места на човешкото – в неговата история, изборите, около които се гради животът, отказите, от които произраства бъдеще и миналото, което винаги е настояще, дебне зад ъгъла и изисква своето. Със заглавието Джипи прошепва, че предстои да преживеем (понеже четенето тук не е просто четене, а абсорбиране на думи и картини) една история, която обаче, така оставена сама със себе си, заявява състоянието си на еднаТА история. Единствена, едва ли не, ако перифразираме заглавието на Джулиан Барнс (махнем романса и изведем живота като процесиране на по-високо от личното и емоционално ниво).
Тук са засегнати проблемите на (об)вързаността, наследствеността и наследството, особената непрекъсната нишка на личното време, което, според Еднаистория, не приключва с естественото, а трансцендира през времевите (и лично биологични?) ограничения, подобно на гените, предавани от поколение на поколение. Тук този заряд и залог се оказва цената, която се плаща, за да продължи самият живот. Цената, която животът в продължението си плаща за собственото си наличие. Отново се появява темата за паметта, или по-скоро, за присъствието на забравеното въпреки отсъствието му в личната или общностна памет. Дървото, което прораства от едно вдлъбване в тъканта на живота, едно битийно пропадане в равнината на личното време на Мауро, войник от фронта, пронизва пластовете лични времена и хвърля сянка, която е достатъчно плътна, за да произведе самата тя, от своя страна, вдлъбване, което да поглъща Силвано Ланди, наследник на Мауро, наш съвременник.
От непубликуваните „обрезки“, останали от две интервюта с автора, преведени от Нева Мичева[2], става ясно, че това са част от централните теми, вълнуващи автора – отношението бащи-синове, идентичността, паметта, срамът, войната, приятелството (по думите на автора: „Хора, които сами са избрали своите родства и тези родства са много по-силни от кръвните.“ Еднаистория не прави изключение. Събраното в една дума заглавие ме кара да възприемам произведението като сплав, кондензирана доза от тези проблемни полета, слети в едно художествено цяло.
Вече споменах за графичната част на творбат, но бих се върнал още веднъж към нея, тъй като според мен е еднакво важна с другото, смисловото ниво. Акварелите са великолепни и наслояват още по-силно атмосферата на историята, на книгата, на този живот, който, всъщност бидейки два, ни се представя и внушава като един, непрекъснат, но наблюдаван и представян накъсано и от няколко изходни точки. Цветните моменти, обаче, са именно онези, в които думите са сведени до минимум или напълно липсват. Те са съзерцателните спирки, в които читателят най-силно потъва и най-леко се предава на посланията, които текстът, този път изобразителен, предава. Те са платформите, чрез които текстът отскача високо над традиционното въздействие на писаното слово. Не по-малко изразителни са „вербалните“ епизоди, вече освободени от цвят, плътни, остри и тежащи в черния контур, който ги облича и рамкира. Тук стигаме и до важния момент с предаването на българския текст, изписан на ръка от К. Златков, който оформя облика му да бъде верен както на оригиналната типография на книгата[3], така и на местната традиция у нас. Това лично, не машинно изписване, засилва интензитета на текста, особено във визуалното му въздействие, и превръща още повече книжното тяло в обособено произведение на изкуството.
Присъствието на подобно произведение и издание в българската книжна среда е похвално начинание, което не само разширява границите, в които се мисли литературната творба, но и изгражда публика – с визуална култура и очаквания, готова да посрещне и други такива творби.
[1] Оставям настрана проблема с терминологията и коректното назоваване на този тип произведения. Сякаш „графичен роман“ носи в себе си известни конотации с комиксовата култура и по-популярни или жанрови ниши. При представяната тук книга, както и при споменатите други в текста, това определение не пасва.
[2] Могат да се видят в блога на Н. Мичева в читателската платформа Goodreads на адрес: https://www.goodreads.com/author_blog_posts/14400816. Тези останали непубликувани откъси са били част от интервюта, преведени във в. Култура, Брой 42 (3144), 16 декември 2016 „Джипи: дарбата като куцукане“. И портал Култура: http://kultura.bg/web/метод-от-плът-и-кръв/.
[3] По същия начин Джипи не ползва стандартизирани шрифтове за изданията си, а изписва на ръка текстовете във визуалните си романи.
Текстът излиза за първи път в Литературен вестник, брой 8, 24.02 – 02.03. 2021.