Жауме Кабрѐ: Изповядвам

Жауме Кабре (1947, Барселона) е един от малкото каталунски писатели, които можем да четем на български.

Романът му „Изповядвам“ се появява през 2011 и според мнозина критици маркира „преди и след“ в каталунската литература. На следващата година е се появява и на испански, с което авотърт, издаван и по-рано на този език, най-накрая пробива сред испанската читателска публика. Следват преводите на френски, италиански, немски и английски, в следствие на което Кабрѐ покорява над половин милион европейски читатели.

Какво, обаче е това, което прави работата му така забележителна? Може би мненията на читателите и критиката биха изтъкнали различни причини. В обемния над 1000-страничен опус откриваме множество теми, които несъмнено „хващат за гърлото“ много читателски кръгове, съсредоточени около различни интереси. Тук откриваме най-напред едно дете, определено лишено от родителска любов, но не и от родителски претенеции, проектиращи се върху живота му – Адриа̀ Ардѐвол в крайна сметка научава десетината-петайсет езика, както иска баща му, но става и цигулар по желанието на майка си. Фигурата на бащата играе централна роля не само в изграждането на образа на Адриа̀, но и в целия вътрешен механизъм на романа, който е силно оплетен с паметта и нейното функциониране. Образът на бащата по-скоро остава отдалечен и загадъчен, обсебващ живота на Адриа̀ и изцяло погълнал живота на майка му, от която никога не получава какъвто и да е знак на афекция или грижа. 

Най-вече сега, като поглеждам назад, Адриа Ардевол съзнаваше, че не е бил малко момче дори като малък. Беше се развил преждевременно във всяко отношение, так както другите деца развиват болести и инфекции.

С годините разбрах, че животът на майка не е бил никак лесен. Вероятно не е било добро решение да се омъжи за баща ми, въпреки че той толкова елегантно е свалял шапката си, за да поздрави и да ѝ каже как си красавице. Сигурно щеше да е по-щастлива с някой друг мъж, който от време на време да не е прав или пък да сбърка, или да вземе да се разсмее просто така.

Следвайки естествената линия на живота на централния образ, Адриа̀, Ж. Кабрѐ извива наратива си като меандрите на река, която повлича във и със себе си множество допълнителни лица, но и исторически епохи (в края на текста Кабрѐ изключително услужливо оставя няколко страници списък на действащите лица). Противно, обаче, на може би „очакваното“ за съвременната литература фрагментаризиране и донякъде механично налепване на всички тези изброени елементи, читателят открива една плътна текстура на повествованието, която колкото и леко да тече, не позволява повърхностно плъзване по текста. 

Отново чрез естественото „биологично“ време навлизат темите за евреите и за Втората световна война, за неизлечимостта живота, маркиран от паметта, но и изграден от нея като идентифициращия признак, задаващ посоката. В същото вереме четем и времената на испанската инквизиция, Париж, преживяванията на лекар в Аушвиц, и не на последно място богати пасажи за другия основен персонаж в романа – цигулката Виал, единствената в света със собствено име, на която Кабрѐ, самият той страстен познавач и любител на музиката, сякаш надгражда собствено битие. Тя се превръща в един от ключовете, около които се завърта механизма на романа, тя генерира смърт, тя носи и ражда история, тя оркестрира множеството симетрии между персонажите и наративните линии. 

Адът в винаги готов и само чака да влезе в някое кътче на душата ни.

Може би най-философската нишка на романа е тази за историята и причините на злото. Не само животът на Адриа̀ е пронизан от този въпрос, след като баща му е убит изневиделица, след като любовта на живота му, Сара, постоянно присъстваща като слушател през целия роман, изчезва без обяснения и изявена причина, след като Франкизмът размахва жестокостите си и след като Втората световна война се стоварва с целия си ужас върху живота на Европа. Паметта и реминисценциите от миналото са като жалък опит да се обясни протичането на живота, белязан от всякакво безпричинно зло. Именно тук паметта проявява ролята си на наивна патерица, на която човек може да се подпре, за да се опита някак да подреди случилото се и да се опита да построи някакъв смислов скелет на съществуването си. Такава екстракция, разбира се, не е презумтативно обречена на успех. 

От такъв финален успех, развръзка, в която всички заживяват щастливо, е лишен и романът. Никой не заживява щастливо накрая, понеже, в крайна сметка, следвайки линията на естествения живот, настъпва смъртта.

Историята на Адриа̀ е разказана от него самия, сякаш пред Сара, непрежалимата любов на живота му. Но е разказана сякаш в старостта му, когато болестта му напредва и се появяват големи времени петна, в които … него го няма, изключва се. От тази гледна точка литературната техника, която Кабрѐ ползва е изключителна и доста сполучлива. Освен епохите и местата, се смесват персонажите, като понякога в рамките на една страница се преплитат два диалога от два различни времеви пласта. Пъзелът на повествованието, в този смисъл, не е хоризонтален или вертикален, а по-скоро триизмерен. Във всеки момент историята може да потече назад, напред или встрани, оставайки в общата идея на написаното.

Жауме Кабрѐ споделя, че когато е започвал романа си, не е имал ясна идея какво ще напише. С това обяснява усещането си, дори убедеността си, че 8 години по-късно приключва книгата незавършена. Но стоейки близо до „биологичното“ протичане на времето, един такъв финал е напълно обоснован. Смъртта отсича практическата възможност за окончателен и литературно изгладен финал.

Това, което остава у читателя е насладата от пътуването из Барселона и дълбоката каталунска култура, която е непрекъснато реферирана в потока на романа; остава израстването; остава преживяването на една друга атмосфера, много иберийска, но и много друга и непозната. Остава осезаемото потапяне в свят на езици и ръкописи, любов към изкуството и историята, както и леката горчивина пред монументалната тежест на живота като такъв. 

– Искате да кажете, че е парализирана?
– Да. – След кратко мълчание, по-тихо: – Има тетраплегия.
С префикса“тетра“, който означава „четири“, и суфикса „плегия“, от думата „плеге“, която значи „удар“, а също „нещастие“, описаха състоянието на Сара. Моята Сара е четворно нещастна. Какво щяхме да правим без гръцкия? Нямаше да можем да вникнем докрай в големите трагедии на човечеството.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s