Няма как да се напише отзив за тази книга. Няма как и да не се.
Докато четях новата книга на Георги Господинов “Градинарят и смъртта” в ума ми проблясваше постоянно фразата от градината на Оридес Фонтела с нейното “непрекъснато преместване” (trasposição contínua). Една игра на светлини и сенки, на ракурси, на вечното навдигане и снишаване на градината. На едно въртене на светлината около иначе неподвижното място.
Езикът в тази книга се движи с подобен, бавен, съзерцателен ход между лехите на паметта. Плътта на текста криволичи и се огъва около тежкия център на липсата, който смачква с гравитацията си всички импресии и истории, кондензирани ядра насочени към огромния център, който пропито обхваща всички малки текстове в една монолитна лекота.
В бавната протяженост на летния следобед и цялата палитра светлини, от пладнето до привечерието на свършващото лято, от немотата на най-силния пек до смълчаните интервали сред ниския полет на птиците след залез, текстът се разлива между вътрешния монолог, който опитва да събере историята в потока на едно разширено време – собственото, родовото (през бащата), някак общностното, националното (през собствени и най-вече чужди спомени). Това излизане от себе си, този “темпорален екстазис” изстъпва над линейните връзки на класическия наратив, който впрочем е пресечен още в началото – знаем какво предстои, виждаме как наближава, в недоумение сме какво идва после или, още по-лошо, как ще понесем факта, че изобщо нещо продължава след този край, как така светът не свършва, щом нашият, моят е. Машината на разказване е счупена, за да премахне от словото бремето на разказа, ясното послание с начало-среда-и-край и да интезифицира съобщителния му потенциал – ние влизаме в едно безвремево излизане от времето, за оставим да премине през нас някакъв кондензиран предвкус на общност, на съ-общаване, каквото се случва през цялата книга между бащата и сина. Стаено наблюдаваме как любовта между двата ипостаза минава през скръбта на загубата, през изплъзването на и от езика, за да доведе до нещо, което не виждаме в книгата, но предусещаме, опипваме интуитивно, виждаме сливането като на сън, продължаването на живота отвъд смъртта чрез смъртта. Няма страшно.
Както и при другите романи на ГГ, и тук автофикцията е изведена като водещата матрица, от която се разклонява произведението. Паметта е пореста, в празнините ѝ се наместват други структуроподдържащи елементи. Хуморът е вдигнат от раменете на разказвача, или поне формално. Ако приемем християнското разбиране, че синът е единосъщен на, т.е. от същата същност като бащата, то хуморът на бащата в текста, стигащ до нас през сина, всъщност затвърждава само догматичното постановление. Списъци, дневници, бележки и преразказани фрагменти вливат допълнително живот в текстурата на книгата и омекотяват, овладяват донякъде централния мотив, който въпреки структруното си ситуиране в средата на цялото произведение, освен метастазното си пресъствие във всяка глава, ако не и страница, остава някак размит.
Опит да се ословеси, по-точно, да се износи със слово, товарът на един личен апокалипсис, който обаче не обуславя край, а по-скоро стои до етимологичното си значение на “откриване, откровение”. Че невербализираното чувство винаги е било налично и че словото в случая е приело смирените образи на материалните временни обекти, на тленните плодове на градината, която винаги тлее, но и винаги живее. Transposição contínua.
Иначе книгата прави впечатление със стегнатостта си, в която емоцията е обрана и (може би затова) кондензирана, без да е ясно назована, затова пък пръсната във всичко. Не знам дали е било част от замисъла, но цветовете на корицата са като отблясъци на цветовете на августовото слънце привечер върху стена на селска къща, или поне така си ги спомням. Хартията и изработката заслужават да се отбележат, понеже (за някои читатели ще) допринасят за преживяването на текста.
За тези, които познават творчеството на Господинов, тази книга ще ги срещне със същия познат глас, атмосфера, светостроеж, ако искате. Една примамна познатост, под която обаче се улавя нещо (вече) съвсем друго. И много по-голямо.
*
„В момента, когато пиша, голотата ми е непорочна. Добре е да се пише: бъбречният камък [който духовно трябва да премине] най-накрая преминава. Вдавам се цялата в тези моменти. И владея смъртта си. Всичко, което ще изоставя, вече страшно ми липсва. Но съм толкова лека. Нищо не ме боли. Понеже живея тайнството. Вечността преди мен и след мен.”
Кларис Лиспектор