От/чрез миниатюрното към гигантското
Публикуването на сборника с „Микроскрипти“ на швейцарския писател Роберт Валзер е несъмнено едно от литературните събития на годината. Швейцарският писател е познат с кратката си проза в „Разходката“ (прев. Мария Добревска, изд. Критика и хуманизъм, 2014), а литературното му влияние най-често се щрихира със споменаването на имена като Кафка, Хесе и Бенямин.
Написани върху парчета хартия, подложки за бира, визитни картички, изрезки от вестници, с височина на буквите от 1 мм, малки по обем и размер (ако се вгледаме в репродукциите на оригиналите, поместени в изданието) текстовете на „Микроскрипти“ се изправят срещу утвърдените разделителни линии на жанровата определеност и ги размиват със същата лекота, с която кристалният език на Валзер пронизва с бодовете си тъканта на съществуващото – с акварелно изящество, което не търпи уговорки, поради деликатното се оттегляне, с прецизност, от която прозира безкомпромисна и ненатрапчива яснота. Есеистични фрагменти, писма до Някого/ себе си, дневникови бележки, кратки етюди на поезия в проза, всичко и нищо от изброеното?
Текстовете в сборника са селекция, подбрана от общо шестте събрани тома микроскрипти на автора, писани по време на последните години от живота му, по време на дългогодишния му престой в психиатрична клиника. Въпреки начупения си, но в никакъв случай не накъсан, характер усещането за завършеност, за определена сингулярна затвореност на всеки откъс, не могат да не се отбележат. Към сингулярността – като точка с нулев обем и безкрайна маса ще се върна след накратко малко. Не може да се подмине и общото усещане за свързаност, което текстовете носят зад себе си. Мрежата от връзки, прозираща зад деликатното писане, прозира и читателят може да забележи някои от кръвоносните съдове на тази наглед тънка и аристократично бледа проза, носещи особения ѝ модус на битуване – отдръпването на Валзер в наблюденията му, съсредоточеното взиране в обговаряната ситуация, лекото вълнообразно преливане между теми, особения език, който със смирения си отказ от ярка художественост постига модулация на литературност, присъща само или предимно на поетически текстове. Потъването в моментното, обаче, достига до имплозивно натрупване, чиито акумулиран потенциал довежда до достигане дълбоко отвъд битовото измерение, което често е отправната точка, от която Валзер се отправя на микроразходките си. Сякаш именно обраната форма в миниатюрността най-добре сътворява чувството за гигантично оттласкване и трансцендиране отвъд всекидневната конкретиката на текстовете. Насоченост, вектор, които отнасят неусетно с кипящата си живост. Микростъпки, които (като в някакъв безкрайно засилен етап от апорията за стрелата на Херакъл) не потъват в невъзможността си да стигнат някакъв предел, а експлоадират с безкрайността, стаена в самите тях.
В края на този читателски отзив бих искал да обърна внимание на изящното книжно тяло на българското издание – с дизайн по идея на Яна Левиева, с рисунката на Добрин Добревски, изпълнен от Ирина Джонкова. Двойната корица обгръща текстовете и при отваряне създава усещането за кутия с ценности – бележки, калиграфски или изобразителни миниатюрни ескизи, откъси от поезия, примерно. Усещане, от което трудно се отделих, докато вървях из текстовете и репродукциите в изданието.
Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр. 31/2020.